— Успях да измъкна крака си от проклетия ботуш и това спаси живота ми. Знаеш ли, че кралските рицари търсеха теб? Циганите ми казаха, че тамплиерите им платили да те прекарат през града. — Той се огледа бдително. — Трябва да се скриеш.
Протегна ръка и разбута с върха на меча овчите кожи край жената, която притисна детето до гърдите си и гневно изфуча насреща му.
— Какво е това, по дяволите? — За момент се потопиха в гъстия мрак под група дъбове, но щом излязоха отново под лунната светлина, видяха изпод кожите да се подава мъжка ръка.
Едайн изпищя и разхвърля кожите. Ръката й намери шлем. След секунди се откри восъчнобледото лице на Асгард дьо ла Герш.
Магнус изруга вбесено.
— Той е мъртъв. Аз го убих и някой от проклетите тамплиери е имал нахалството да натовари трупа му в каруцата.
Едайн внимателно опипа окървавеното лице на тамплиера. Знаеше го, преди да го каже.
— Не е мъртъв — пошушна тя.
14
Когато за втори път устроиха нощния си лагер в южните планини, заваля сняг, ала леко облечените цигани изобщо не се уплашиха от снежната буря. Бяха избрали да нощуват в закътана малка долина, където няколко буки и купчини сухи листа им осигуриха известна защита. Тирос, водачът на циганите, изпрати децата да съберат колкото може повече шума за спане, преди снегът да я е намокрил.
Едайн седеше, увита в кожената си наметка, докато циганката Мила мажеше ръцете й с някаква кафява паста. Вече беше установила, че боята се измива лесно, което означаваше, че трябва да внимава с миенето. Като циганите.
— Хубава наметка имате — рече момичето и продължа да размазва пастата с доста грубички движения.
Едайн дръпна ръката си. Мила не за първи път се възхищаваше на наметката й. Цялата група цигани вече я бяха опипали от горе до долу, даже най-малкото дете. Посланието в очите им беше недвусмислено. Едайн нито за миг не изпускаше от очи единствената си топла дреха.
— Готово — каза момичето. — Вече изглеждаш като мен. Поне до лактите. — Мила посочи съдчето с пастата. — Сама намажи лицето си.
Преди Едайн да е успяла да отговори, Мила стана и се запъти към колата, в която лежеше пламтящият от треска Асгард дьо ла Герш. Когато Едайн не се грижеше за ранения тамплиер, Мила използваше възможността да седи при него. Когато за първи път ги видя заедно, Едайн изпита странното чувство, че двамата се познават. Което естествено не беше възможно.
Тя потопи пръсти в кафявата паста и я размаза по бузите и челото си. Магнус, който седеше в другия край на полянката, също беше боядисал лицето си. Вместо наметка носеше овча кожа и с къдравата тъмночервена коса приличаше на циганин много повече от нея. Тя трябваше само да се погледне в огледалото, за да разбере, че тъмната кожа образуваше странен контраст с русата коса и светлите очи.
Червеното було, което й бяха дали циганите, не беше в състояние да скрие яркото зелено на очите. Ала циганките се смееха на опасенията й. Странните зелени очи под червената коприна само щели да я направят по-привлекателна за селяните като гадателка, обясниха й те.
Едайн остави съдчето и погледна към Магнус. Знаеше, че той все още й се сърдеше.
Когато тамплиерите заплашиха да я унищожат, тя го повика и той се отзова, въпреки че го бе оставила сам в гората, за да се върне при Асгард дьо ла Герш. Естествено той не беше пропуснал да я укори за тази простъпка.
Едайн с готовност призна, че онова, което беше направила, се оказа грешка. Асгард я бе отвел при тамплиерите, където беше преживяла само страх и ужас.
Въпреки предателството й Магнус се отзова на повика, доброволно рискува живота си, за да я спаси. Открадна кон, за да стигне възможно най-бързо в Единбург, измами кралските рицари и накрая рискува да нападне съвсем сам цялата тамплиерска войска тъкмо когато трябваше да я предадат на циганите, които щяха да я откарат бог знае накъде — може би във Франция, както беше предсказал Асгард.
Онова, което Магнус направи за нея, беше много смело, да, безумно смело, и тя го признаваше. Може би не съм му го показала достатъчно ясно, размишляваше Едайн, докато той седеше насреща й върху овехтялата и ужасно мръсна наметка.
Както винаги, тя изпита възхищение от силата и красотата на младото му тяло и се усмихна при вида на износените ботуши, които бе купил от Тирос. По червената коса се топяха снежинки.
Русият тамплиер е по-красивият от двамата, продължи размишленията си Едайн. Асгард притежаваше мъжка красота, която караше всички жени да се обръщат. Ала кривата усмивка на Магнус, гордата поза, силната, широкоплещеста фигура и разбърканата червена коса образуваха смесица, на която твърде малко жени бяха способни да устоят. Всички циганки бяха влюбени в него. Мъжете го уважаваха.