Но не й хрумна нищо.
— Почакайте малко — помоли тя, вдигна платнището и отиде при Асгард, който спеше. Коленичи между тенджерите, дрехите и останалите вещи на циганите и се запита защо вътрешният глас, който не се беше обаждал след случилото се в кръглата зала, беше започнал да й говори отново тъкмо днес.
Съвсем ясно беше видяла младия войник с жената на Тирос и продадените деца на другаря му. Потрепери и закри очи.
Очевидно с нея ставаше нещо. Тези видения нямаха нищо общо със способностите, които винаги беше притежавала — да говори с животните и да призове някой човек, без той да го забележи.
Почувства се напълно безпомощна. Нямаше обяснение за странните събития, макар тамплиерите да бяха убедени, че именно тя е съборила стените на криптата. Във всеки случай трябваше да бъде предпазлива, защото не искаше да призове сила, която предизвиква разрушение. Не искаше да стори нищо, което ой привлякло вниманието на английските или шотландските войници и особено на командирите им.
От друга страна, не виждаше изход. Не можеше да отпрати хората, без да им гледа на ръка. Тирос и циганките вече бяха разгласили из града, че могат да предсказват бъдещето.
Едайн въздъхна, стана и излезе от колата. Усилващият се вятър издуваше платнищата и дъските скърцаха тревожно.
Любопитните не бяха много. Може би щяха да се разпръснат, след като чуят, каквото искаха.
— Дайте ми ръката си — подкани тя мъжа, който искаше да разбере на кой кон да заложи.
Пое дълбоко дъх и си представи участващите коне. Кафявата кобила, която щеше да участва на финала, беше сигурен залог и като аутсайдер обещаваше голяма печалба.
Грамадният овчар се зарадва на препоръката й и обеща да се върне с печалбата, защото в момента можел да й даде само едно сребърно пени.
Едайн погледна втренчено монетата. Вътрешният глас й каза още много неща.
Мъжът вече й бе обърнал гръб, когато тя му разказа, че жена му често вземала от парите, които бил заровил в едно гърне в градината, за да купува подаръци на любовника си. Описа му любовника — едър и рус, малко по-млад от жената, средният син на месар от Къркудлис.
Овчарят зяпна смаяно, после лицето му почервеня.
— Паричките ми! — изохка той и хукна като подгонен през ливадата.
Едайн въздъхна. Хората наоколо избухнаха в смях.
Трябва да благодаря специално на светците, каза си тя, докато оглеждаше следващите ръце, че никой от тези хора няма да умре. Една от жените щеше да си счупи крака в понеделник, а един възрастен мъж щеше да страда от силен зъбобол и да загуби повечето от зъбите си.
За нещастие навалицата намери тази новина за много весела и пусна куп груби шеги по адрес на нещастния.
Жената, чиято дъщеря търсеше мъж за женене, получи съвет да изпрати момичето при сестра си, която живееше в съседния град. Лелята щяла да представи племенницата си на хубав младеж, син на богат търговец на вълна и особено добра партия.
Майката и дъщерята се зарадваха много, но Едайн продължи:
— Дъщеря ви ще забременее от него, но той ще се ожени с неохота, защото семейството му няма да одобри тази връзка.
Жената сложи ръка на рамото на момичето и го издърпа по-далече от колата.
— Пфу! Как не ви е срам да говорите такива неща пред моето мило, невинно момиче! — изсъска тя. — Проклета циганска паплач! Няма да ви дам нито пени за това, което ни наговорихте! Кой знае какво криете под червеното си було!
Едайн вдигна рамене.
Когато жената и дъщеря й се отдалечиха, тя си помисли дали да не извика подире им, че бащата на момичето няма никаква представа, че детето не е негово, но реши да не се разправя повече.
Късметът очевидно я бе напуснал.
За някои думите й съдържаха твърде много истина, например за младата двойка, която научи, че един от двамата не може да създава деца и не им е съдено да имат наследници. Накрая един от мъжете се закани да повика свещеника и заяви, че според него не бивало да позволяват на циганите да се занимават с дяволски работи.
Вятърът непрекъснато се засилваше. Едайн трябваше да държи булото, за да не открие лицето й. По небето се гонеха ниско надвиснали тъмни облаци. Някои от чакащите се уплашиха от бурния вятър и облаците прах и се разотидоха.
Надигаше се буря.
Докато оглеждаше животните, доведени от търговеца, Магнус с болка си спомняше за конете, които отглеждаха в замъка Морли. Тези не бяха лоши, но си личеше, че многократно са сменяли собственика си. Всички ездитни коне въртяха очи и създаваха впечатление, че ще минат седмици, докато отново свикнат със седлото.
Опитното му око веднага позна, че са яздени твърде малко и са нощували в тясно пространство заедно с много други коне.