На пазара имаше и други цигани с коне. Селяните зяпаха любопитно тъмнокожите хора. В Северна Англия и в Шотландия още не бяха свикнали с „египтяните“, както ги наричаше простият народ. Първите цигани бяха дошли в Англия в началото на управлението на крал Хенри, повечето от тях в обоза на кръстоносците от Изтока, и Магнус ги познаваше добре. Известно време Уелс беше пълен с тях и баща му ги оставяше да правят, каквото си искат, докато една циганка не започна да прелъстява един след друг мъжете от селото.
Магнус беше установил, че циганите се оправят много добре с конете, макар да бяха склонни към измами. Недоверието, с което местното население се отнасяше към тях, съответно предизвикваше и тяхното недоверие. Ромите, както се наричаха самите те, мразеха шотландците, защото ги смятаха за глупави и любопитни, и често ги лъжеха.
Едър жребец с широки гърди, който изглеждаше така, сякаш можеше да препуска много мили, без да се умори, привлече вниманието му. Търговецът беше ирландец, който обикаляше северните брегове. Магнус се наведе и преслуша ребрата на коня за подозрителни шумове. Търговецът побърза да отиде при него и му обясни, че конят се продавал само с малката черна кобила. Когато каза цената, Магнус веднага му обърна гръб. Както беше очаквал, ирландецът се втурна след него.
— Само жребецът струва повече — извика възбудено той. — Ще ви дам кобилата, защото е луда по него, глупачката!
Магнус избухна в смях.
— Не искам влюбени гълъбчета, а коне!
Въпреки това спря и поиска да види кобилата. Направи му добро впечатление, защото препускаше с високо вдигната глава и потрепваше, сякаш усещаше, че трябва да се представи добре.
Кобилата му напомни за неговата златна Едайн и той неволно се засмя. Щеше да я купи, но трябваше няколко дни да я язди самият той, преди да я даде на неопитната ездачка. Още отсега си представяше каква великолепна гледка ще бъдат двете красавици.
Представи си как едрият жребец се качва върху нежната черна кобила и потръпна. Обикновено конете се съчетаваха почти насилствено — жребецът хапеше кобилата и я риташе с копита, за да коленичи.
В слабините му нахлу гореща вълна и той си представи последната близост с Едайн в гората. Веднага след това се запита какво правеше тя в момента и буден ли беше проклетият тамплиер. И дали в лагера имаше и други хора, освен тях двамата.
Докато броеше парите на ирландеца, оттатък при овчарите стана сбиване.
— Пак окрадоха някого — установи търговецът и посочи към кошарите. — Няма ли най-после да ги изгонят от страната! Мръсни просяци!
Естествено имаше предвид циганите. Магнус се метна на гърба на жребеца, изчака го да се успокои и взе юздите на кобилата.
Скоро след това видя Тирос и три-четири жени да тичат с невероятна бързина към лагера.
— Има ли име тази кобилка? — обърна се той към ирландеца.
— Наречете я, както ви харесва, сър — извика доволният търговец. — Като усети добър ездач, малката е кротка и послушна, уверявам ви.
Магнус смушка коня и препусна. Вече имаше предвид подходящ ездач за кобилката. В главата му се гонеха картини на съчетаващи се жребци и кобили и копнееше за няколко спокойни минути.
Едайн видя, че циганите се връщат. Те тичаха по ливадата към колите, следвани от Магнус, възседнал едър кафяв жребец без седло. Освен това водеше за юздите грациозна черна кобила. Спря точно пред колата й, огледа малката група хора и се обърна към нея. Едайн веднага разбра, че нещо не беше наред.
— Приготви се за тръгване — изкрещя той, за да надвика бушуващия вятър.
Мила също беше пристигнала и бързо отвързваше мулетата, за да ги впрегне. В далечината се виждаше възбудено човешко множество, което се носеше към тях.
Хората около колата изразиха шумно недоволството си. Няколко пъти бе изречена думата „вещица“.
— Взехте ми парите — извика някой. — Веднага ми ги върнете!
Магнус пусна конете да се поразтъпчат, докато чакаше колите да потеглят.
Тирос пръв изведе колата си на пътя. Една циганка дотича да помогне на Мила при впрягането. Едайн хвърли на недоволните шепа медни монети и отклони вниманието им.
— Побързайте! — извика Магнус.
Колата потегли с внезапен тласък и Едайн едва не падна. Хората се разбягаха. Някой хвърли камък и улучи дъските отзад. Последва го втори.
Едайн се държеше с две ръце, за да не падне. Мрачен като облак, Магнус изравни коня си с нея.
— Какво пак си направила? — извика ядосано той. — Защо хората са толкова сърдити и те наричат вещица?
Едайн изобщо не направи опит да му обясни. Бурният вятър щеше да погълне всяка дума. Само го погледна втренчено.