Макар че през изминалите седмици не мислеше за нищо друго, той все още не знаеше какво щеше да стане с нея, щом отидеха в двора на граф Честър. Не си правеше илюзии за онова, което го очакваше. Първо трябваше да даде сметка за катастрофалното си пътуване и да получи заслуженото наказание.
Естествено господарят му имаше право да узнае защо той беше тръгнал да събира данъците, а не анжуйците. Обяснението, че е седнал да пие с тях, играли са на зарове и е загубил, никак нямаше да се хареса на Честър. Да не говорим за баща ми, помисли си той и тихо простена.
Мила отнесе една купа в колата — вероятно за тамплиера, който бързо се възстановяваше.
Магнус гореше от желание да стигне по-скоро в Честър, за да получи наказанието си и да изкупи по някакъв начин вината си. Ала се съмняваше, че това ще му помогне да изличи спомена за катастрофата, която беше преживял. Вероятно нямаше да му поискат пълната стойност на данъците, ако Едайн успееше да убеди Честър, че той не носеше вина за загубата на корабите.
Всъщност не данъците му създаваха грижи. Отчаяно търсеше начин да задържи Едайн. Граф Честър не беше проблем. Магнус беше почти сигурен, че Ранулф ще погледне през пръсти на връзката му с бившата послушница. Повечето рицари държаха наложници. Стига, разбира се, тя да не предизвика скандал, например като заяви, че иска да се върне в манастира „Сен Сюлпис“.
По гърба му пробяга студена тръпка. Невъзможно беше Едайн да иска такова нещо! От онази нощ в гората тя отказваше да спи с него, като обясняваше, че трябвало да се грижи за ранения тамплиер. Когато я поглеждаше в очите, усещаше хладна дистанция, едва ли не недоверие и отблъскване. Но това се случваше рядко, защото тя упорито го избягваше.
Причината беше ясна. Макар че тя означаваше всичко за него, макар да беше готов да даде живота си, за да я защити, той не можеше да се ожени за нея и тя го знаеше. Като наследник на графство Морли той можеше да сключи брак само с позволението на крал Хенри. Даже ако кралят се поддадеше на някое от внезапните си настроения и дадеше съгласието си, баща му никога нямаше да каже „да“.
За граф Морли наследството беше по-важно от всичко друго. Найджъл беше син на един от незаконните синове на стария граф и беше постигнал всичко в живота си съвсем сам, след дълга, упорита борба. Затова никога нямаше да допусне постигнатото от него да бъде пожертвано в следващото поколение поради една незаконна женитба.
Колкото и да си блъскаше главата, Магнус не виждаше друга възможност, освен да заведе Едайн в Честър. Там трябваше да измисли нещо, за да умилостиви властите. Можеше да заеме пари и да подкупи епископите на Честър, за да забравят, че Едайн е била послушница в „Сен Сюлпис“. Но най-важното беше да запази връзката си в тайна от стария граф, верен съпруг и баща, който никога в живота си не беше имал наложница — поне доколкото знаеше синът му.
Магнус стисна ръце в юмруци с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха.
Велики боже, той я обичаше до полуда! Макар да бе заобиколена от неразгадаема тайна, той се беше заклел, че никога вече няма да я остави във властта на хора, които да се отнасят с нея като проклетите тамплиери в Единбург — да злоупотребят с невинното момиче за користните си цели, а после да я заклеймят като вещица и да я убият.
Свръхестествените сили, които Едайн притежаваше, не го смущаваха. Тя се нуждаеше от мъж, който да се грижи за нея, да я закриля и да цени по достойнство прекрасната, нежна усмивка, топлите, меки ръце и великолепното й тяло.
Не можеше да я пусне да си отиде!
Няма да я дам, каза си решително Магнус. Ако трябваше да се пребори с краля и с баща си, могъщия граф Морли, за да я задържи при себе си, щеше да го направи. В името на всичко свято, тя беше за него най-важното същество на света!
Щом стигнем в Дъмфрийз, ще говоря с нея, обеща си той. Още преди да оставя тамплиера в манастир и да платя на циганите.
Магнус прескочи сръчно каменния зид и забърза към лагера. Трябваше веднага да съберат нещата си и да ги подредят в колите. Каквито бяха циганите, щеше да е цяло чудо, ако се приготвеха преди залез-слънце.
През следващите часове Магнус вложи цялата си енергия в прибирането на багажа и изкарването на колите на пътя. Тирос, жените и роднините му горчиво се окайваха, че пътуването свършва и трябва да се разделят с Магнус, Едайн и тамплиера. Макар че щяха да получат обещаната сума. Не знаели накъде да се отправят, жалваха се те. В Дъмфрийз не били приятелски настроени към циганите, а преди Коледа хората обикновено си стояли по къщите и нямало пазари и панаири.