Едайн вдигна рамене и изтри очите си. Беше глупаво да плаче, когато мислеше за Магнус. Но не можеше да обясни на благочестивата лейди Друзила, че крал Хенри я е затворил в крепостта не защото желае да я направи своя любовница. Добрата душа никога нямаше да разбере и защо тамплиерите я бяха държали в плен — за да им предсказва бъдещето, да им служи като постоянен оракул, да осигури господството на войнствените монаси над целия свят.
Едайн пое дълбоко дъх. Магнус беше дете на успеха — всичко, с което се захванеше, му се удаваше. Открадна кон, преоблече се като циганин, обиколи цялата страна като скитник — за всяко от тези престъпления се полагаше бесилка. Два пъти й спаси живота. Всички тези спомени предизвикваха усмивка на лицето й, ала споменът за подземната зала на тамплиерите я караше да трепери от ужас. По-добре да се беше удавила в морето.
Не можеше да каже това на лейди Друзила.
Бедната дама! Тя си мислеше, че Едайн плаче, защото ще загуби невинността си в леглото на крал Хенри, и нямаше представа, че сълзите й бяха за Магнус. Той беше нейната утеха, нейната сила — нейната любов. През изминалите седмици сърцето й беше пълно с отчаяние, защото не можеше да си представи как ще живее без него. Макар че двамата никога не бяха говорили за общо бъдеще. Той беше син на знатен благородник, наследник на графска титла. Освен това беше сгоден за момиче от своето съсловие.
Беше й достатъчно да види граф Морли в блестящата му броня, на гърба на великолепния боен жребец, за да разбере, че безименното сираче, незначителната послушница нямаше никакъв шанс да влезе в това знатно семейство. През цялото време, което бяха прекарали заедно, нито веднъж не бяха произнесли думата любов.
Дори да я бях казала, нищо нямаше да се промени, помисли си тъжно Едайн и затвори очи, за да прогони болката.
В спокойни моменти тя призоваваше пламенно вътрешния си глас, за да разбере нещо за човека, на когото дължеше живота си, който изпълваше сърцето й. Къде беше Магнус? Дали беше останал в отряда на баща си, за да се сражава срещу Шотландския лъв? Заплашваше ли го опасност?
Мислите на Едайн постоянно кръжаха около Магнус, макар че трудно можеше да си представи как любимият й убива хора само защото английският крал искаше да излезе като победител от тази война.
Понякога се стряскаше насън, ставаше и се молеше на вътрешния глас да й заговори. Ала той не се обаждаше. Никакъв шепот, никакви образи, дори неясни предчувствия. Не чуваше нищо, нищичко.
— Облечете това, мила. — Лейди Друзила бе извадила от гардероба един от новите тоалети: тъмнозелена вълнена рокля с копринен корсаж и разрязани ръкави, под които се подаваше оранжева коприна. Роклята беше ушита по най-новата мода и беше предвидена за празненства и танци. — Облечете я — настоя тя, когато Едайн се поколеба. — Трябва да сте красива за краля. Когато пристигне, трябва да очаквате посещението му във всеки час на деня и нощта, поне така ми казаха. Въпреки възрастта си Хенри е жизнен мъж, често необуздан. — Тя се изчерви леко. — Ами да, това е вярно, няма защо да се заблуждаваме. Той е нашият благословен от бога владетел и може да идва и да си отива, когато иска, нали?
Едайн съблече вехтата всекидневна рокля и застана гола пред лейди Друзила. Дамата донесе долна риза от лен, за да подхожда на елегантната роба. Стегна талията й с копринен колан с цветна шарка и го закрепи със златна тока. Уви раменете й с мек зелен шал и го прихвана със златна брошка. Накрая прибра косите й под фината материя.
Очевидно жената на надзирателя не само приемаше сериозно задачата си, но и й се наслаждаваше. Отне й доста време, докато нагласи бонето така, че да не скрие изцяло блестящите руси коси. Със сръчни пръсти, издала език между тънките си устни, тя подреди всеки отделен кичур по тила и раменете на Едайн. Най-после отстъпи крачка назад, за да се възхити на творението си.
— О, само да можехте да се видите! — Очите й святкаха гордо. — Не е чудно, че кралят е заповядал да ви доведат от онзи незначителен манастир. Истина е, че красотата не цъфти дълго на скрито. Славата ви е стигнала чак до кралския двор.
Едайн сведе глава. Манастирът „Сен Сюлпис“ съвсем не беше незначителен. Абатисата сигурно нямаше да се зарадва на тази оценка, но лейди Друзила не го беше казала от лошо сърце.
Двете събраха дрехите и ги подредиха в раклата, после разчистиха стаята. Когато лейди Друзила си тръгна, Едайн я изпрати до вратата, за да подиша малко чист въздух и да види кои пазачи дежуреха днес. В крепостта бяха разположени рота гасконци. Когато управителят или лейди Друзила не бяха наблизо, младежите идваха да си поговорят с нея.