Косата му беше подстригана по норманска мода. Очевидно беше пристигнал току-що и не бе имал време да се преоблече. Бе свалил бронята и подплатеният зелен жакет беше мръсен и измачкан. Изглеждаше изтощен, лицето му беше белязано от умора. Широката, безгрижна уста свита в тънка линия.
Едайн закопня да прокара пръст по топлите му устни и да потъне в омаята на целувките и нежностите му.
— Да вървим — подкани я лейди Друзила. — Не чувате ли, момиче, вратарите и сър Невил от кралската гвардия са дошли да ни отведат на друго място.
Едайн не беше способна да отвърне поглед от Магнус. Знаеше ли той, че тя е затворена в Бийстън Касъл? Или се бяха постарали да скрият от него къде са я отвели? А може би това не го интересуваше и изобщо не се беше опитал да научи какво е станало с нея?
Тази мисъл продължи да я мъчи, когато лейди Друзила буквално я издърпа да стане.
Магнус. Едайн се опита да го повика. Замаяна от горещия, напоен с миризми въздух в залата, тя го призова с цялата сила на любовта си. Магнус, искам те. Имам нужда от теб. Магнус.
Една вдовица и лейди Друзила я водеха през залата.
— Какво ви става, момиче? — изсъска жената на надзирателя. — Да не би да оглушахте внезапно? Не чухте ли — казах ви, че сме поканени да седнем при сър Хенри Белфльор и семейството му!
Едайн се огледа. Умът й беше скован. Управителят на замъка седеше на една от най-предните маси.
— Не мога да седна там — промълви тя. Точно пред очите на краля. Магнус и баща му щяха да я видят веднага.
Никой не обърна внимание на възражението й. Кралските рицари си пробиваха път през тълпата. Готвачи, слуги и гости се разстъпваха пред тях. За момент шумът заглъхна и многобройни погледи ги проследиха.
— Заповядайте, мадмоазел. — Рицарят я покани с учтив жест. Управителят на замъка и близките му се надигнаха и направиха място на Едайн и лейди Друзила, като се споглеждаха смутено.
Едайн чуваше, че лейди Друзила й говори, но не разбираше нито дума. Подрастващият син на управителя, наскоро назначен за паж, я зяпаше слисано. След бърз поглед към жена си сър Хенри отбеляза, че такава забележителна красавица е винаги добре дошла на масата му. Лейди Енид се взираше в чинията си и лицето й беше пепелносиво.
Едайн веднага разбра, че управителят и семейството му не бяха очаквали да седят на една маса с бъдещата кралска метреса. До жената на сър Хенри седеше бенедиктински игумен от Уелс, който й заговори бързо, за да я успокои, но от време на време спираше, за да погледа Едайн. По лицето му трудно можеше да се прочете какво мислеше. Едайн предположи, че е просто любопитен.
Един слуга й донесе хляб и метална чиния. Пред масата направиха място за изпълнител на арфа — младеж от Уелс, който пееше не само на собствения си език, но и на английски и френски.
Момчетата от кухнята почтително поднесоха на сър Хенри табла с печен заек и дивеч. Прислугата се стараеше с всички сили да угоди на господаря си.
Едайн взе ножа и погледна парчето месо в чинията си. На масата на вдовиците им бяха поднесли овесена каша…
Когато отново вдигна поглед, видя точно пред себе си изпълнителя на арфа, вдигнал крак върху ниско столче, да настройва инструмента си. Зад него се тълпяха благородници, заобиколени от пажове и прислужници.
Найджъл Фицджулиън, граф Морли, седеше в другия край на трапезата и продължаваше разговора си с епископа на Лондон. Вляво от него се беше настанила ярко гримирана млада жена, която висеше на ръката на граф Лестър. Трудно й беше да определи дали е жената или метресата му.
Погледът на Едайн спря в средата на масата. Обзе я ужас.
Изпъкналите сини очи на крал Хенри се взираха в лицето й. Очевидно му беше все едно, че седналият до него Робърт Бюмон му говори настойчиво.
Кралят знаеше, че тя е тук. Нарочно беше заповядал да я сложат на друга маса, за да може да я наблюдава. По гърба й пробягаха ледени тръпки. В сърцето й се надигна лошо предчувствие.
Едайн преглътна и се огледа, но не откри никъде мъжа, когото търсеше.
Магнус се бе измъкнал през задната врата в двора, за да се види с брат си Робърт, който през следващите дни щеше да бъде провъзгласен от краля за рицар, и с пажа си Лорънс Д’Арбънвил. Неочаквано завари там по-малкия си брат Ричард и сестра си Алуин. Робърт се държеше едва ли не грубо, но Алуин и Ричард се хвърлиха да го прегръщат и изразиха ликуващо радостта си, че го виждат жив и невредим.
— Прекалено много сме — установи недоволно Магнус. Робърт му бе обяснил къде трябва да отидат и защо. — Не можем да се скрием между дамите. Къде е мама?
— Тя е вече там с графинята. — Алуин отново стисна ръката му и го погледна сияещо. — Не се притеснявай, само петима сме, за всички ни ще има място. Семейство Херфорд са много повече от нас, имат много малки деца. Момичетата от семейство Бюмон също ще са там, защото горят от желание да те видят — добави с дяволита усмивка тя.