Робърт имаше вид, сякаш с удоволствие би изсипал голяма порция отрова в чашата, която трябваше да донесе. Фридегунд прогони лудуващите деца от пейката под прозореца и двамата седнаха. Малката й ръка все още почиваше върху неговата. Робърт не се помръдна от мястото си и Магнус трябваше да му напомни за виното.
Тълпа момчета дотичаха възбудено при Магнус и го засипаха с въпроси за войната. Някои пожелаха да видят големия му меч. Фридегунд се премести по-близо до него и меко помилва белега на ръката му.
Магнус гледаше изпитателно брат си, който бързаше към тях с чашите вино. Годежът беше също така задължаващ като сватбата. Беше му ясно, че майка му желаеше двамата да се сгодят официално, докато бяха в Честър. Войната ускоряваше много неща.
При мисълта, че ще стане годеник на това момиче, Магнус се почувства зле — защото сърцето му принадлежеше на друга. И това не беше всичко. Ако се оженеше за това момиче, Робърт щеше да го мрази до края на живота си.
Той взе чашата от треперещата ръка на брат си и му намигна окуражително. Робърт беше седемнадесетгодишен, едър и силен като големия си брат. През следващите дни крал Хенри щеше да го провъзгласи за рицар. Магнус отпи голяма глътка. Ако не предприемеше нищо, щяха да го сгодят и да го обвържат за цял живот.
След като удариха камбаните за среднощна служба, голямата зала постепенно се опразни. Благородниците и семействата им се оттеглиха в определените им стаи в кулите на Бийстън Касъл или в палатки около крепостта. Слугите започнаха да разчистват залата. Празни каруци влизаха през портите в крепостта, за да ги натоварят с нови запаси. В армейските лагери звучаха рогове.
Едайн стоеше до прозореца на своята стая в кулата и се взираше в мрака. Нощта беше безлунна и тъмна, но дворът на крепостта беше осветен с безброй факли. Оборски ратаи, слуги и нощни пазачи тичаха по работите си. Докато кралят гостуваше в крепостта, в голямата зала никога нямаше да настъпи спокойствие. Гласовете на кухненските прислужници се чуваха чак до кулата.
Тази нощ затворническата кула беше изпълнена с живот — в долните помещения бяха настанени гости. Крачките по стълбата обаче винаги свършваха преди най-горния етаж, където Едайн и лейди Друзила седяха и чакаха. След около час чуха да се приближават тежки стъпки, които спряха точно пред тяхната врата.
Дълго преди лейди Друзила да се е надигнала от постелята си, Едайн вече стоеше до вратата и чакаше нощният страж да въведе посетителите.
На прага застана нисък, набит мъж с широки рамене, леко замаян от алкохола, стиснал под мишница шахматна дъска. Следваше го тамплиерът Асгард дьо ла Герш.
— Е, мадмоазел, най-после имаме възможност да се запознаем — изрече тежко Хенри Плантаженет, кралят на Англия.
19
— Маса — заповяда с властен жест кралят.
Асгард дьо ла Герш побърза да изпълни заповедта. Премести свещника и съдинките и сложи ниската масичка пред камината.
Едайн наблюдаваше тамплиера със смесица от радост и учудване. Асгард беше тук, в едно помещение с нея! От месеци можеше да го вижда само отдалече, когато минаваше през двора. Отблизо изглеждаше здрав и силен, сякаш се беше възстановил напълно. В плетената ризница и бялата туника с червен кръст изглеждаше като в началото на познанството им: величествен, красив като ангел.
Много й се искаше да поговори насаме с него, да разбере какво беше преживял през последните месеци. И защо все още беше тук. Ала в присъствието на крал Хенри не посмя да го заговори.
Освен това, каза си горчиво тя, нямам представа какво мога да очаквам от него и дали мога да говоря свободно.
— Хмм — покашля се кралят.
Когато се обърна, Едайн видя, че Хенри вече е сложил дъската на масата и е подредил фигурите. Сега стоеше и я измерваше с поглед, като се поклащаше леко с ръце, пъхнати в колана.
— Злато — промърмори той и в очите му светнаха искри. — Златна кожа, златна коса. Наистина забележително. И смарагдовозелени очи. Трябва да призная, Дьо ла Герш, че не ви повярвах. — Погледът му обходи фигурата й. — Не са ме излъгали, като ми казаха, че е необикновено красива.
Нещо в погледа му я вледени и тя се отпусна на колене. Синята рокля се разпростря по пода. Лейди Друзила беше изчеткала косата и, за да блести ослепително под светлината на свещите.
Кралят не сваляше очи от нея.
— Дьо ла Герш ми разказа, че сте от Ирландия — заговори тихо той.
— Не, милорд. — Едайн беше безкрайно изненадана. Защо Асгард бе казал това на краля? Или просто беше предал странната история на калдейския монах? — Аз съм сираче, сир. Била съм съвсем малка, когато са ме подхвърлили пред портата на манастира „Сен Сюлпис“. Добрите монахини ще потвърдят, че това е истината. Не зная нищо за родителите и семейството си.