Докато говореше, кралят обикаляше около нея и я оглеждаше от всички страни. Накрая спря пред нея, кимна и рече:
— От която и страна да идвате, момиче, тя вероятно е някое приказно място. Така предполага и Дьо ла Герш. Няма място на земята, което може да роди такава съвършена красота… Всъщност известно ли ви е, мадмоазел — попита след кратка пауза той, — че тамплиерите имат много интересни теории за вашата личност? Теории, които се опитаха да запазят в тайна от архиепископа на Англия. Бедните рицари от Свещения храм в Йерусалим са дълбоко разочаровани, че се изплъзнахте от опеката им. — Той се изсмя кратко. — Както виждам, вие помните всичко, което е станало там.
Едайн усети пронизващия поглед на тамплиера, но не вдигна глава.
— Асгард ми разказа също, че главният майстор на резиденцията в Единбург искал да ви изпрати при великия майстор на тамплиерския орден във Франция, където щели да проучат по-дълбоко изключителните ви способности със средствата на науката. В последния момент обаче Дьо ла Герш си спомнил за дадената пред мен клетва и ви помогнал да избягате.
Едайн не повярва на ушите си. Асгард бе казал на краля, че й е помогнал да избяга? Не посмя да отговори и след кратко мълчание крал Хенри отиде до масата и седна.
Придърпа шахматната дъска към себе си и пререди фигурите.
— Трябва да знаете, че съм много радостен — добави той — от решението на Дьо ла Герш да изпълни задачата, която му възложих в Лондон. Помня, че беше в деня на свети Мартин. Рано сутринта го повиках в покоите си и му казах да ви намери и да ви доведе при мен.
Едайн остана на колене, тъй като не беше получила позволение да се изправи. Мускулите на лицето й бяха толкова напрегнати, че изпитваше болка.
Мислите й се надпреварваха. Наистина ли Асгард беше разказал на крал Хенри, че той я е спасил от тамплиерите? Как беше обяснил намесата на Магнус и бягството с циганите?
Нямаше сили да погледне тамплиера. Не можеше да повярва, че той е в състояние да извърти истината и да си припише чужди заслуги. В крайна сметка я намери граф Морли, бащата на Магнус!
Сигурно има причина за поведението му, опита се да си внуши тя. В никакъв случай не можеше да го изобличи в лъжа. Седмици наред се беше грижила за личните му потребности и го чувстваше като приятел. Ако не беше тя, щяха да го захвърлят в някой крайпътен ров, за да умре от раната си! Ако кралят узнаеше, че Асгард не е участвал в спасяването й, сигурно щеше да се разгневи и да го накаже. Тя не искаше това да се случи. Крал Хенри беше известен с гневните си изблици.
От друга страна, Магнус също имаше право, когато й напомняше, че тамплиерът беше взел парите на крал Уилям, за да плати откуп на шотландския клан в Лох Етив, но след това не я отведе при Уилям, а при тамплиерите.
Най-сетне Едайн вдигна глава. Асгард дьо ла Герш стоеше мирно пред господаря си в ризница и с меч, но без шлем и непокритата му коса блестеше. При вида на тези благородни черти й беше много трудно да си представи, че тамплиерът не е олицетворение на рицарската чест и достойнство.
Кралят я погледна изненадано.
— Какво правите, момиче? Станете. — Той заповяда на Асгард да й донесе столче. Лейди Друзила поднесе вино. Кралят й пошепна нещо, тя направи дълбок поклон и се оттегли. Чуха я да обяснява нещо на пазачите, преди стъпките й да заглъхнат надолу по стълбата.
Едайн седна на столчето. Между нея и краля беше само шахматната дъска. Хенри вдигна чашата си, украсена със злато и сребро, и отпи голяма глътка. Ръката му беше несигурна. От ъгъла на устата му потече вино и той го изтри с ръкав. После посочи фигурите, изработени от слонова кост и абанос. Бавността, с която премести няколко, показа, че беше пил доста.
Обърна фигурите от слонова кост към Едайн и запази за себе си черните.
Тя се взираше смаяно в шахматната дъска. Беше късна нощ, почти утро. С изключение на лакеите и кухненските прислужници, които тичаха насам-натам, всички спяха. Благородниците, войниците и гостите си почиваха от напрегнатия ден.
Едайн очакваше кралят да й зададе същите въпроси като тамплиерите — да поиска да му предскаже бъдещето или да направи магия. Вместо това той й предлагаше да поиграят шах.
Велики боже, може би наистина не искаше нищо друго! Кралете можеха да правят, каквото си искат. Можеха да си позволяват всевъзможни капризи, да се поддават на настроенията си.
Широката, силна ръка, покрита с лунички и червеникави косъмчета, взе един топ и го премести. Кралят се извърна настрана и заговори на Асгард: