Прилича на бойно поле, каза си тя — две армии, които се сражаваха. Пешките бяха простите войници, които умираха със стотици или попадаха в плен. Малкото други фигури бяха рицарите, които пазеха царя и царицата.
Изведнъж й стана ясно, че главната фигура в играта не беше царят, а царицата — тя обединяваше в себе си цялата мощ.
Защото въпреки избухливия си темперамент и въпреки гордостта си кралят беше готов да отстъпи и да носи кръста, който църквата му беше наложила като наказание за убийството на някогашния му приятел Томас Бекет, когото беше направил епископ на Кентърбъри.
Някъде много далеч се появи дребната фигура на крал Хенри — бос, с конопено расо, посипал главата си с пепел, — който вървеше през белите и черните полета на шахматната дъска, точно както бяха поискали свещениците. Когато стигна до края на дъската, пред него внезапно изникна причината за сегашните му ядове — шотландският лъв, който заплашително размаха опашка. В последния момент обаче се укроти и легна в краката на Хенри.
— Виждате ли как играе? — попита тих глас. Той също идваше много отдалеч.
— Мадмоазел… — проговори тамплиерът, но другият глас го прекъсна.
— За бога, вижте лицето й! — изсъска кралят. — Ако искате да й кажете нещо, помолете я да ни разкрие какво вижда.
Пред очите на Едайн се водеха сражения. Кралицата излезе от кулата си и лицето й изразяваше гордост и ожесточение. Тя размаха ръце и рицарите й, двама черни и двама бели, се спуснаха да я защитят.
Бученето в ушите й се усили.
О, небеса, крал Хенри никога нямаше да живее в мир! Младият крал, провъзгласен от самия него, беше заминал за Франция, за да се опълчи срещу баща си. Същото се отнасяше и за втория му син Джефри, съюзник на брат си. Следващият син, Ричард Лъвското сърце, беше предан на майка си, тя беше единствената жена, намерила място в сърцето му. В крайна сметка на трона щеше да се възкачи вечно мрачният принц Джон, най-младият син.
Кралят, който я наблюдаваше внимателно, попита тихо:
— Какво виждате, мадмоазел?
Тя се опита да подреди мислите си.
— Младите ще вземат златната корона от стареца, макар че той не им я дава. Кралят ще победи гордостта си. Папата ще му даде опрощение. Опрощение ще дойде и от онзи, който е мъртъв.
Хенри спря да диша. Лицето му почервеня, побиха го тръпки.
— О, Томас — простена той, — никога ли няма да престане да ме преследва духът ти, никога ли няма да се отърва от неблагодарните си синове? Това е най-голямото ми желание!
Той посегна през масата и улови ръката на Едайн. Обърна я и извика.
В шепата й беше офицерът от слонова кост. Кралят отвори пръстите й със сила. Фигурата беше изцапана с кръв.
Пред ужасените им очи по златната кожа на Едайн потече кръв и се събра в червена локвичка на дъската.
Хенри Плантаженет я погледна втренчено. Светлосивите му очи бяха напълно ясни.
— Хайде, мадмоазел — настоя той с пресипнал глас. — Стигнахте дотам да ми кажете неща, които никой не се осмелява да произнесе пред мен: Искам да чуя истината!
Думите му не прогониха страха й. Нямаше сили да го погледне. Армиите на шахматната дъска продължаваха да се сражават, но много скоро щяха да спрат. Офицерът от слонова кост лежеше самотен в шепата и, от тялото му се стичаше кръв.
— Младият крал, принц Хенри, е мъртъв — прошепна Едайн.
20
— Какъв позор! Не мога да разбера защо трябва да оставите тук всички красиви рокли, които ви ушихме! — оплакваше се жената на надзирателя. — Имате най-прекрасните дрехи в цяла Англия, а трябва да ги оставите тук, където няма жена с вашата красота. Те са достойни единствено за вас, скъпа!
Изпълнена с недоверие, тя проследи как двамата пазачи на кулата отнесоха кошницата с вещите на Едайн при войниците, които чакаха отпред с храна за пътуването, топло одеяло и овча кожа за седлото.
Лейди Друзила отчаяно кършеше ръце.
— Нищо… нищо не ви е позволено да вземете, бедно дете — изохка тя. — „Там, където отива, не й трябват модни дрехи“ — това беше всичко, което ми каза управителят.
Едайн знаеше какво става. Целият замък бе чул гневния изблик на краля. Казаха, че това бил един от пристъпите, при които Хенри се търкалял по пода и се удрял с юмруци.
Отначало кралят не повярва на вестта за смъртта на големия си син, принц Хенри. Хвърли окървавената фигура в огъня и заяви, че не искал да слуша повече празни приказки. Изрева, че тамплиерите са го измамили. Било голяма грешка да дойде при нея и да слуша дрънканиците й.
Това беше преди един ден и една нощ и вече нямаше значение. Защото куриерът от Франция вече бе донесъл новината, че младият принц Хенри, който трябваше да управлява заедно с баща си, но се опълчи срещу него, наистина е починал от дизентерия.