Отрова, шепнеха много хора в крепостта. Слухът не се задържа дълго. Цяла Франция потъна в траур. Градовете Манс и Руан, които подкрепяха Хенри срещу баща му, едва не започнаха война помежду си за честта кой да погребе тялото му. Бертран дьо Борн, най-известният трубадур от Аквитания, веднага възпя младия Хенри в пламенни слова. Не знаеха само как е реагирала Елеонор, която все така беше затвори ида в своята кула.
Дни наред град Честър и Бийстън Касъл бяха белязани от траур. Близките до краля разправяха, че бил постоянно пиян и изпълнен с неутешима болка. Въпреки че не се разбираше със сина си и бе предаден от него, Хенри обичаше своя наследник. Робърт Бюмон, граф Лестър, един от най-доверените хора на краля, и Джилбърт Фолиот, епископът на Лондон, не успяха да го успокоят, нито да го убедят, че трябва да се върне в столицата. Войната на север също претърпя обрат, защото крал Уилям Шотландски загуби в лицето на принца своя най-важен съюзник.
В крепостта се носеха всевъзможни слухове, изказваха се най-различни предположения. Графовете Херфорд и Норфък изведоха армиите си от лагера с надеждата да предприемат изненадващо нападение срещу шотландците, докато новината за смъртта на принца беше още прясна.
Пътищата бяха безнадеждно задръстени. Въпреки това кралските рицари получиха заповед веднага да отведат мадмоазел Едайн.
Управителят лично дойде в стаята й в кулата, за да я извести, че кралят няма да я прати на кладата за магьосничество, дори няма да я затвори в подземията на Бийстън Касъл. От уважение към манастирското й възпитание щял да я върне в манастира „Сен Сюлпис“. Също така бедна, както е излязла от него, само с дрехите на гърба си.
Въоръжените мъже, които дойдоха да я вземат, й дадоха само малко време да се приготви за пътуването. Молбите не смекчиха сърцата им. Малкото неща, които Едайн наричаше свои — кожената наметка, гребен, огледало, бельо — се събраха в една кошница. Жената на надзирателя стоеше сред красивите рокли, разпръснати по пода, и се оглеждаше безпомощно.
Едайн я повика настрана.
— Непременно трябва да изпратя вест на Магнус Фицджулиън. Бихте ли направили това за мен? Знам, че той е тук, в крепостта, защото го видях на празника. Скъпа лейди Друзила, ще ми направите ли услугата да му съобщите, че по заповед на краля се връщам в манастира „Сен Сюлпис“? Да можех поне за кратко да поговоря с него!
Възрастната жена я погледна смаяно.
— Синът на Морли? Но той бе сгоден за дъщерята на граф Уинчестър!
Едайн се сгърчи, сякаш я бяха ударили. Не знаеше нищо за това. Беше изрекла молбата си импулсивно. Магнус! Наистина ли беше сгоден?
— Ах, момиче! — Жената на надзирателя я прегърна утешително. — Не гледайте така нещастно! Толкова се привързах към вас, че не понасям да ви гледам да страдате. — Тя изтри сълзите от очите й. — Опитайте се да видите доброто, мила моя. Поне сте жива и не ви изпратиха на кладата.
Рицарят на вратата ги подкани да бързат.
Едайн се загърна в наметката си. Магнус беше сгоден! Нито веднъж не дойде при нея, нито се опита да открие къде са я затворили.
— Да, права сте — промълви тя, опитвайки се да се овладее. — Поне съм още жива.
Излезе навън след лейди Друзила. Валеше студен дъжд. С многото войници по пътищата сигурно щеше да мине дълго време, преди да оставят града зад себе си.
Пред стълбата чакаше ескортът й: двама рицари от личната гвардия на крал Хенри и малкият рус паж. Като видя още един ездач, загърнат в тъмна наметка, под която се криеше бяла туника с червен кръст, сърцето й направи огромен скок.
— Сър Асгард! — Когато тамплиерът слезе от коня, Едайн изтича насреща му. Взе ръката му и потръпна от допира до леденостудените пръсти. Дощя й се да го прегърне. — Не съм ви виждала, откакто кралят… от онази нощ… — Гласът й замря.
Случилото се беше толкова ужасно, че тя все още не смееше да го оформи в думи, дори пред Асгард, който беше присъствал. Отново се запита дали той знаеше, че в такива ситуации тя няма никаква власт над поведението си и не съзнава какви последствия биха могли да имат думите й. Поне сто пъти след това си беше пожелавала кралят да не е идвал при нея. В крепостта се говореше, че Хенри бил съкрушен и никога вече нямало да стане от постелята си.
Тамплиерът я отведе настрана от другите и заговори тихо:
— Имам добри новини. Кралят се възстановява и скоро ще тръгне за Лондон. Граф Лестър, който се грижи за него, ме увери, че Хенри не ви се сърди. Иска само веднага да се върнете в манастира, където ще сте на сигурно място.