„И където той никога няма да ви види отново.“ Не беше нужно да го казва.
Тя прочете в сините му очи какво означаваше това — до края на живота си щеше да остане в манастира.
— Ще ме придружите ли, сър Асгард?
За момент повярва, че на устните му се е появила усмивка.
— Да, мадмоазел — беше всичко, което отговори.
Тя въздъхна, благодарна за приятелството му. Както правилно беше отбелязала лейди Друзила, трябваше да се радва, че е останала жива. Можеха да я убият с камъни или да я изгорят на клада като вещица.
Тамплиерът й помогна да възседне красив малък кон. Тя се обърна към него и за пореден път изпита възхищение от класическата му красота.
Магнус — изплака внезапно сърцето й.
Как да го остави сам тук и да отнесе със себе си само спомена за последната им среща на банкета? Едновременно с това си представи пропастта, която лежеше между сина на графа и бедното сираче.
Трябваше да напрегне цялата сила на волята си, за да победи копнежа, който заплашваше да я разкъса. За щастие имаше до себе си човек, на когото можеше да се довери. Успокоена, Едайн обърна коня си, за да последва Асгард — приятеля, който щеше да я върне в „Сен Сюлпис“.
Обърна се за последен път, за да помаха на лейди Друзила, която стоеше обляна в сълзи пред вратата на кулата.
Късно следобед дъждът бе превърнал пътищата, които извеждаха от Честър, в кални локви. Армията напредваше твърде бавно, но малкият отряд нямаше никаква възможност да я заобиколи. Крайпътните ханове бяха препълнени. Асгард се движеше зад армията на граф Норфък. Непосредствено пред него бяха въоръжените отреди от Източна Англия.
Рицарите на графа бяха в мрачно настроение. Принц Хенри беше популярен не само във Франция, но и в Англия, и смъртта му потискаше духовете. Изказваха се най-различни предположения за по-нататъшния ход на войната в граничните области. Беше съмнително дали Уилям Лъвът ще продължи да се бие, след като младият крал Хенри беше мъртъв, а враговете на баща му, непокорните английски барони, бяха победени.
Едайн яздеше непосредствено след Асгард и двамата кралски гвардейци, за да чува разговорите им.
— Сега претендент за трона е принц Джефри — каза един от тях. — Благодарение на онази стара кобила, кралицата, имаме достатъчно принцове. Ако се случи нещо с Джефри, идва редът на Ричард, а след него е малкият Джон. Знаете ли, че го наричат „безземния“?
— Обаче никой от тях не може да се мери с принц Хенри — възрази другарят му. — Джефри винаги е стоял в сянката на брат си. Верни са думите на трубадурите, че изгубихме добър крал. Той съчетаваше красотата на майка си със смелостта на баща си.
Асгард забави ход, докато се изравни с Едайн.
— Как сте? — попита съчувствено той.
Тя вдигна глава към него. Ситният дъждец се стичаше на перли по лицето му, плетената ризница блестеше. Той знаеше, че тя бе чула разговора.
Ако трябваше да му отговори честно, щеше да му каже, че умира от глад и иска да знае къде ще нощуват. И да го попита дали ще намерят място в някой хан. Вече няколко часа бяха на път и всички бяха мокри и премръзнали. Но не искаше да се оплаква; все пак те не бяха нито по-добре, нито по-зле от стотиците войници наоколо.
— Добре съм, сър Асгард — отговори тихо тя.
В ясните сини очи светна кратка искра. Кимна й и отново насочи коня си към рицарите. Едайн въздъхна.
Какво щастие, че Асгард дьо ла Герш щеше да я придружи до „Сен Сюлпис“. Той щеше да я закриля и нямаше да позволи да й се случи нещо лошо — нали така й беше обещал онези вечер в Единбург, когато стоеше пред вратата й.
Трябваше да благодари на краля, че беше изпратил Асгард да я пази — това й стана ясно още същия ден. Половин дузина рицари, които бяха част от авангарда на Норфък, решиха да задминат малката им група. Очевидно бяха закъснели, защото се бяха отбили „за малко“ в една крайпътна кръчма. Най-младият беше толкова пиян, че едва се държеше на седлото.
— Поздравявам ви, тамплиере — извика един от рицарите и устреми поглед към Едайн. — Защо сте толкова далеч от Светите земи? Да не сте сбъркали пътя?
На това място пътят беше много тесен и минаваше през малка река. Едайн и хората на краля бяха обкръжени от пешаците на Норфък, в голямата си част крепостни от севера, въоръжени само с копия и пики. Войниците спряха на брега на реката, за да събуят ботушите си. Като селяни те знаеха колко трудно се върви с мокри ботуши.
Асгард не реагира на думите на пияния, по лицето му не трепна дори един мускул. Преведе малката си група покрай мъжете, които прекосяваха реката. Рицарите препуснаха с дивашки викове и изпръскаха всички наоколо. Щом излязоха на отсрещния бряг, един се обърна и улови юздите на коня на Асгард.