— Хей! — извика той. — На вас говоря, тамплиере! Това ли е момичето, за което говори цяла Англия?
Другарят му посегна към коня на Едайн, а третият рицар свали качулката от главата й. При вида на нежното лице и водопада от златни коси околните нададоха възхитени викове.
— Тя е, тя е! — извика първият. — Значи благородният тамплиер е приел да стане сводник на стария Хенри!
Водачът смушка коня си с шпори.
— Къде я водите? — попита дръзко той. — Ние имаме сребро. Оставете ни я за час и…
Не можа да довърши предложението си. Юмрукът на Асгард се стрелна напред и го улучи в корема. Ударът беше толкова силен, че рицарят се строполи от коня и падна в калта. Приятелите му, твърде пияни, за да реагират на светкавичното нападение, му се притекоха на помощ едва когато се надигна, ругаейки. Един от кралските гвардейци извади меча си, наведе се от седлото и с добре прицелен удар го събори отново.
Междувременно Асгард преследваше другите двама. Свали единия от седлото и го пусна в реката. Другият бе улучен отстрани по шлема с железен юмрук и увисна безпомощно на шията на коня си.
Всичко свърши за минути, без да се пролее кръв. Рицарят от кралската гвардия прибра меча си. Асгард изобщо не бе извадил своя.
Вторият гвардеец грабна Едайн и изведе коня й на високия бряг. Едайн бе успяла да запази самообладание и не беше извикала нито веднъж, но сега се разтрепери с цялото си тяло. Рицарите предложиха да я купят със сребро — грозните думи отекваха болезнено в ушите й. За един час с нея, тримата заедно.
Значи всички знаеха, че е била в Честър при краля. В армията слуховете се разпространяваха с невероятна бързина.
Когато отново излязоха на пътя, Асгард тръгна редом с нея. След като я погледна в лицето и забеляза треперещите й рамене, той я обгърна с една ръка и я сложи пред себе си на седлото.
Бойният кон беше огромен и Едайн се почувства като върху планина. Първо спря да диша, после с тиха въздишка се отпусна на гърдите му. През дебелата бяла туника и плетената ризница усещаше движенията на силното му тяло.
Много скоро престана да трепери.
След Хелсби намериха подслон за през нощта у един селянин, който поиска безбожно много, за да ги настани в плевнята над обора. По пътя за Мърси не беше толкова оживено — армиите от Честър се отклониха на изток, за да прережат пътя на шотландската войска, която според слуховете била проникнала много навътре в английската територия.
Едайн беше смъртно уморена. Не беше свикнала да седи толкова дълго на седлото и когато слезе, краката й бяха изтръпнали. След като огледа изпитателно пътничката и скъпата й наметка, жената на селянина й предложи да спи до огъня в кухнята, но Едайн отказа. Не се страхуваше да спи при рицарите, щом Асгард беше наблизо. Хората на краля бяха французи, анжуйци, като повечето от охраната на Хенри Плантаженет, и не се смесваха с другите. Едайн вече знаеше имената им: Жискар и Дени. След като отдадоха дължимото на топлата вечеря, приготвена от селянката, всички се оттеглиха в плевнята. Русият паж се сви на кълбо в сеното и веднага заспа.
Когато се стъмни, дъждът спря, надигна се топъл, влажен вятър, който предвещаваше пролет. Увита в наметката си, Едайн лежеше в сеното и се вслушваше в свиренето на вятъра. Съвсем близо до нея, между пажа и двамата анжуйци, Асгард бе застанал на колене и се молеше. В плевнята цареше мрак, защото селянинът не позволи да запалят свещ. Едайн виждаше само отблясъка на бялата туника с тъмен кръст и светлата коса на тамплиера.
Молитвата му продължи необичайно дълго и тя се запита за какво се молеше толкова дълго и толкова пламенно. И дали този необичайно красив мъж наистина намираше удовлетворение в живота на монах.
Нарочно употреби думата „удовлетворение“, защото съзнаваше, че „щастие“ е неподходяща. Съвършеното лице не издаваше вътрешните му вълнения, но тя знаеше, че той не се радваше на живота си. От друга страна, това беше характерно за монасите — никой от тях не излъчваше преголяма веселост.
Най-сетне Асгард привърши молитвата си и стана. Наведен под ниския таван, свали грижливо туниката и плетената ризница. Нареди ги в сеното заедно с меча и колана, легна до тях и се уви в синята наметка.
— Сър Асгард? — повика го тихо Едайн, преди да е затворил очи. Той обърна глава към нея и погледът на сините очи я накара да занемее.
Какво всъщност искаше да му каже? Че го смята за приятел? Припомни си дните, когато се грижеше за него — миеше го, преобличаше го, хранеше го, носеше му гърнето. Можеше ли да му каже, че усеща как под безупречната, образцова външност той се чувства безкрайно самотен?