Вятърът беше хладен, но все още миришеше на влажна пръст, трева и пролет. Едайн застана под голите клони на един дъб и се загледа в последната червеникава светлина, която бавно изчезваше зад хоризонта, и в първите звезди, които блещукаха на небето като сребърни копчета. Дълго преди да го види, усети, че някой се приближаваше.
— Не мърдай — произнесе тих глас.
— Магнус! — изплака задавено тя.
— Ти си, наистина си ти! — Гласът му беше съвсем близо, изпълнен с облекчение. Той я прегърна устремно и с другата си ръка свали качулката й. — Дълго чаках да видя блясъка на косите ти в мрака. — Пръстите му се заровиха в златните къдрици. — Господи, търсих те като луд! Надявах се тамплиерът да подири подслон в някой хан, след като армиите се отклониха на изток. Два дни! Не мога да повярвам, че те намерих.
— Ти винаги ме намираш.
Тя се сгуши във влажната му наметка, прегърна го и вдъхна дълбоко миризмата на кон и пот, която струеше от тялото му.
Този път не го беше повикала, той дойде сам. Годежът му означаваше край на връзката им. Въпреки това не знаеше как да му обясни, че трябва да се върне в „Сен Сюлпис“.
В момента това очевидно не го интересуваше. Стоеше пред нея, голям и силен, изпълнен с желание и копнеж, които само тя можеше да задоволи. Взе лицето й между студените си, едва забележимо треперещи ръце и покри очите, носа и устата й с парещи целувки, които я оставиха без дъх.
— Кълна се в божието име, Едайн, ти си най-прекрасната жена на земята — зашепна трескаво той. — Ти си моето сърце и моята душа. О, любов моя, как можех да те оставя да си отидеш, без да се сбогуваме? Без да се любим за последен път! Щях да умра хиляда пъти. А ти? Как можа да напуснеш Честър — продължи по-високо той — и да накараш дебелата жена на надзирателя да ми извести, че се връщаш обратно в манастира!
Едайн се вкопчи в него, замаяна от думите му. Всичко беше погрешно. Не знаеше какво бе очаквала. Изпитваше диво, неземно блаженство, че той бе дошъл, беше тук с нея, прегръщаше я и я целуваше. Единствено Магнус беше в състояние да я намери сред бушуващата война.
Ала всичко, което й каза, беше, че е изминал целия дълъг път от Честър дотук само за да се любят за последен път. Точно това бяха думите му. За да се потъркалят за последен път в сеното.
Тя поиска да го отблъсне, но той я притисна още по-силно до себе си, зарови лице в косите й и промърмори, че трябвало да си потърсят местенце, където никой няма да ги види.
Едайн мразеше собственото си задъхване, горещото, почти болезнено желание, което той предизвикваше у нея. Магнус беше сгоден и следователно загубен за нея.
Когато развърза шнуровете на корсажа й, тя го отблъсна гневно.
— В името на всичко свято, нима ще се любим тук, в задния двор, под дърветата! — изфуча тя.
— Не. — Той свали неохотно ръцете си. — Ела с мен.
Едайн се загърна в наметката си и се запъти след него към складовете в задната част на двора.
— Влез тук — каза той и блъсна вратата с крак.
В склада беше пълно с чували брашно, натрупани до тавана, до тях бяха наредени бъчви с ябълково вино. Магнус опипа лавицата до вратата и намери свещ и запалка.
— Какво ще правиш? — Едайн се опитваше да различи нещо в мрака. — Нали ще ни открият!
Когато запалката щракна, той й се ухили широко. Свещта нарисува очертанията на телата им на стената.
Магнус се отпусна върху близкия чувал с брашно и я привлече към себе си. Светлината на свещта превърна лицето му в смес от светли и тъмни шарки. Последните седмици бяха оставили тънки бръчици около очите и ъглите на широката, изкусителна уста.
— Като видях Дьо ла Герш в двора, веднага разбрах, че си тук — заговори дрезгаво той. — Знаеш ли, че два дни не съм затворил очи нито за миг и така изморих коня си, че трябваше да си купя нов, защото непременно исках да те намеря! — Отвори корсажа на роклята й и зарови червенокосата си глава между гърдите й. — Дадох сребро на гостилничаря, за да не влиза в склада — обясни приглушено той. — После отидох под дърветата да те чакам.
Едайн се взираше като замаяна в косата му. Това беше Магнус, какъвто го познаваше, нагъл, самоуверен, син и наследник на граф Морли. Никой не смееше да отхвърля желанията му.
— Уведоми ли годеницата си, че тръгваш да ме търсиш? — попита меко тя. — За да ме любиш за последен път, както ти самият каза, преди вратите на манастира да се затворят завинаги зад мен?
Той я погледна с потъмнели от страст очи.
— Едайн, моля те…
Тя го отблъсна, свали роклята от раменете си, пусна я в краката си и отстъпи крачка назад. Бавно развърза шнуровете на фустата си.