— Как се чувстваш?
Той се покашля.
— Не знам…
Двамата дълго се гледаха мълчаливо, докато дъхът им се успокои. После изведнъж избухнаха в смях.
Той скри лице между гърдите й и тя виждаше само късо подстриганата му коса. Трепереше с цялото си тяло, влажно от потта на любовта. Представата, че скоро ще го напусне, беше непоносима.
Но трябваше да го направи.
Поспаха малко, после се любиха отново. От свещта остана само локвичка восък. Неуморната страст на Магнус всеки път вдъхваше сила на Едайн да й отговори със същата сила. Той я държеше в обятията си, сякаш никой и нищо на света не можеше да ги раздели.
Когато постепенно дойдоха на себе си, двамата дълго лежаха прегърнати, поразени от неописуемото удоволствие, което си даряваха един на друг. Едайн нежно помилва потните му рамене, пръстите й се плъзнаха по гърба към тънкия кръст и твърдото задниче. Той въздъхна доволно.
Наслаждаваха се на всяка секунда от близостта си, на безграничното щастие, което изпитваха. Едайн първа чу как някой извика името й от задния двор на гостилницата.
Посегна към наметката си. Какво беше това? Наистина ли я търсеха?
Света майко божия, сигурно беше минало много време и Асгард и двамата анжуйци не можеха да я намерят! Тя помилва нежно рамото на любимия си.
— Магнус!
Той вдигна глава от гърдите й и се ослуша. В следващия миг беше на крака.
— По дяволите! Как смеят…
Грабна плетената ризница и я навлече на голо. Намъкна панталона и точно когато посегна към меча си, вратата се отвори с трясък.
Едайн се сви върху чувалите с брашно и едва успя да се покрие с кожената наметка. В склада нахълтаха Асгард дьо ла Герш и двамата кралски гвардейци.
Въпреки че в помещението цареше мрак, тамплиерът я видя веднага и очите му се разшириха от изненада. Устните му се раздвижиха. Едайн се уви по-плътно в наметката и извърна глава, за да не гледа в обвиняващите сини очи. Един от рицарите се изкиска.
Тамплиерът бързо си възвърна дар слово.
— Нима наистина сте повярвали, че този… този самонадеян хлапак ще се ожени за вас? — Когато Едайн поклати глава, гневът му избухна като буря. — Света майко божия, това е много по-страшно! Значи съзнателно сте извършили грях.
Магнус се озова с една крачка до него, вдигна меча си и опря острието в гърлото му.
— Излезте оттук, Дьо ла Герш — изсъска той, посочи анжуйците и добави: — И вземете тези двамата със себе си.
За първи път Асгард го погледна право в очите.
— Вие я опозорихте — беше всичко, което каза. Едновременно с това извади меча си.
Помещението беше твърде малко за двубой с мечове. Когато Магнус замахна, рицарите светкавично се отдръпнаха назад. Едрият тамплиер парира удара и излезе заднешком в двора. Магнус го последва, като нападаше непрекъснато.
Едайн и двамата анжуйци се втурнаха подире им. Противниците се нахвърляха ожесточено един върху друг, без да се съобразяват с мрака и възможните препятствия. Глухото пъшкане, виковете и звънът на мечовете привлякоха любопитни, които донесоха факли от гостилницата.
Едайн притисна ръка към устата си и простена.
И двамата бяха едри и силни, опитни бойци. Асгард беше напълно облечен, с броня и шлем. Магнус беше бос и гол под ризницата, ала се биеше като дивак от планините, със същото животинско настървение, което беше видяла пред резиденцията в Единбург. Любопитните зрители, образували полукръг около биещите се, ги насърчаваха с въодушевени викове.
Едайн се втурна към Дени и Жискар и ги помоли да разделят противниците, но кралските рицари категорично отказаха. От гостилницата излизаха все повече хора.
Нямам възможност да спра двубоя, осъзна Едайн. Нямам сила да го сторя, колкото и отчаяно да го желая. Битката е на живот и смърт.
Вцепенена от страх, тя продължи да следи двубоя.
Асгард беше студен и пресметлив, съзнаващ превъзходството си в боя с мечове. Магнус влагаше в боя цялата си сила и гневът я удесеторяваше.
Безумната битка продължи с неотслабваща сила, докато Асгард изведнъж започна да щади лявата си страна и зрителите си зашепнаха многозначително. Тамплиерът загуби равновесие и притисна лакът към ребрата си.
— Не! — изпищя Едайн, която веднага разбра какво се беше случило. Раната, за която се беше грижила толкова дълго, се бе отворила. Откъсна се от Жискар, който я държеше, и се втурна слепешком към тамплиера. — Света майко, всички ли сте слепи! Не виждате ли, че той не е в състояние да се бие! — Приближи двамата мъже и извика отчаяно: — Магнус!
Той не я чу. Острието на меча му профуча в опасна близост до главата й.