Когато стигна до Асгард, той се олюля отново и падна на колене. С последни сили се опря върху меча си. Едайн се хвърли да го предпази. Магнус я видя в последния момент и с мъка успя да спре ръката, замахнала за унищожителен удар. Политна назад, останал без дъх, окъпан в пот.
— Махни се — изкрещя той. — Този път ще го убия!
Асгард се опираше тежко върху оръжието си, притиснал ръка към раната. Между пръстите му течеше кръв. Едайн го прегърна, за да го защити.
В очите на Магнус светна луд гняв и той хвърли меча си на земята.
— Пусни го! — изрева вбесено той. — Махни се от него! Не виждаш ли, че тамплиерът те иска за себе си? За бога, Едайн, закълни ми се, че не те е докосвал.
Едайн го погледна смаяно.
— Съзнаваш ли какво говориш?
Магнус се наведе за меча си и го тикна в ножницата. Любопитните се приближиха, за да чуят какво си казват.
— Ела с мен, Едайн — подкани я дрезгаво рицарят. — Ще се грижа за теб. Крал Хенри никога няма да узнае, че не си се върнала в манастира.
Едайн го гледаше с разширени от ужас очи, сякаш виждаше самия дявол. Асгард направи неуспешен опит да се вдигна на крака.
— Пуснете ме — изпъшка тамплиерът. — Битката не е свършила. Ще продължим.
В главата на Едайн цареше хаос. Земята под краката й затрепери. Факлите се превърнаха в танцуващи червени точки. Изведнъж чу тихи гласове.
Трябваше да разбере, че никога не би могла да живее така, както й предлагаше Магнус. Той беше напълно прав, когато й каза, че трябва да се сбогуват.
Неспособна да произнесе нито дума, тя само поклати глава. Разпуснатата коса скри лицето й. Знаеше, че той иска да види очите й, но не можеше да го погледне.
След малко чу как Магнус шумно вдиша и издиша и се отдалечи. Усещаше гнева и отчаянието му с всяка фибра на тялото си. Навалицата около нея се сгъсти. Мъжете вдигнаха високо горящите факли. Всички искаха да видят бледото лице на тамплиера.
— Велики боже! — извика някой. — Вижте колко кръв!
Асгард все още притискаше ребрата си. Сухата зимна трева под него бързо се напояваше с кръв. Дотича русият паж, хвана го за рамото и му помогна да се изправи.
— Помогнете ми да стигна до стаята си и кажете на Жискар и Дени да ми свалят ризницата — нареди тамплиерът през зъби. — Трябва да проверим колко се е отворила раната.
Едайн кимна. Хвана го за лакътя и заедно с пажа го поведе към гостилницата.
22
— Преди големия библейски потоп — разказваше Едайн — петдесет и трима души от стария народ, водени от жена на име Сисайр, открили Ирландия, която по онова време била обитавана само от великани.
Докато говореше, тя превързваше ребрата на Асгард с парче бял плат. Намираха се под едно дърво край пътя. Бяха спрели за малко, за да видят раната, която му беше струвала толкова кръв. С малко повече късмет скоро щеше да зарасне.
— През онези дни — продължи тя — не било необичайно жена да води група откриватели. Само трима мъже придружавали Сисайр и другите жени: Бит, бащата на Сисайр, един от синовете на Ной, познат на всички ни от Библията, Финтан и Ладра, капитанът на кораба. Тримата мъже си поделяли жените. Сисайр се паднала на Финтан.
Асгард потръпна, но не от болка.
— Не си спомням между синовете на Ной да е имало Бит, камо ли пък да е заминал с петдесет жени за Ирландия — възрази той. — Казвали са ми, че ирландските легенди са… ами, не особено достоверни.
Едайн спря да го превързва и го погледна укорно.
— Естествено, че са достоверни. В течение на стотици, дори хиляди години били предавани в Ирландия от бард на бард, а бардовете гледали много сериозно на задачата си да ги опазят. — Тя вдигна ръката му, стегна превръзката на гърдите и закрепи края й с игла. — За съжаление още тогава имало известни затруднения. Когато кормчията Ладра починал от… нали разбирате… прекаляване с жените… — Едайн се изчерви и сведе поглед — тогава Бит и Финтан разделили жените така, че всеки да получи по двайсет и пет. Така било по-добре. Тогава Ирландия била заляна от потопа. Виждате ли, сър Асгард, потопът в тази история показва, че историята на Сисайр и Финтан идва направо от Библията.
Тя повдигна раменете му и мушна наметката зад гърба му.
— Така ще лежите по-удобно — заяви тя с окуражителна усмивка. — Само Финтан оцелял, защото се скрил в единствената пещера, до която водните маси не стигнали. Финтан живее до ден-днешен, но сменя образа си — той е пазител на старите истории, за да не се забравят.
Асгард погледна покрай нея към Жискар и пажа, които разпалваха огъня. Групата беше спряла, за да може той да си отпочине, но и да обядват. Непосредствено след планинския гребен започваше долина с малък град. Според неговата преценка бяха най-много на един ден път от манастира „Сен Сюлпис“.