Едайн седна до него. Беше свалила качулката си и дългата златна коса се развяваше от вятъра. Асгард я наблюдаваше мълчаливо. Струваше му се още по-красива отпреди, макар че роклята й беше мръсна от дългия път, а кожената наметка се беше прокъсала на няколко места.
Тамплиерът въздъхна дълбоко. Тайнствената Едайн беше невероятно изкусителна. Смарагдовозелените очи го гледаха с такава невинна прямота, че той побърза да отмести очи. Тя не е невинна, напомни си ядно той. Само преди една вечер я беше видял със собствените си очи.
Междувременно вечното проклятие му беше осигурено, защото престана да гони мислите за нея, а се остави на грешната си страст. Беше безнадеждно омагьосан от мадмоазел Едайн. Образът й беше винаги пред очите му, все едно дали в светлината на деня или нощем в сънищата му.
Асгард съзнаваше, че тази всепоглъщаща страст нарушава принципите на вярата му и дисциплината в ордена на тамплиерите. Нечистите мисли го занимаваха през цялото време. Стомахът му се свиваше от болка винаги щом си помислеше как се бе поддал на гнева си и трябваше да се бие заради нея с развратния графски син, с онзи проклет безделник, и то пред очите на десетки хора от простолюдието. На всичкото отгоре беше видял със собствените си очи как голите им тела се сливаха в забранена похот.
— Къде сте чули тези глупави истории, мадмоазел?
— Всеки ги знае. — Едайн се наведе над него и приглади русата му коса от челото. — След Финтан дошъл потомък на Йефта — виждате ли, още едно име от Библията! — Тя се усмихна по обичайния си омагьосващ начин. — Имало един крал на име Партолан, който е бащата на днешната ирландска раса. Корабите му се появили първо при северните острови. Там обаче един британски вожд му казал, че страната на Ерин е особено красива и там има място за всички. Така Партолан продължил към Ейре. След Партолан дошъл Немед, потомък на брата на Партолан от Испания. Образували се две групи, едната се нарекла Фир Болг. По-късно дошъл още един народ: Туата де Данаан, деца на богинята Данаан, майка на всички богове. Дотогава били живели на север. Заселили се в Конахт, построили там своето царство и надминали останалите народи в Ирландия по хубост, мъдрост и във всички изкуства, особено в магията. След голямата битка при Мойтура Туата де Данаан и Фир Болг се научили да живеят в мир едни с други. Поне докато Туата били прогонени от потомците на Мил, милезите, които живеят днес в Ирландия, в планините при древните гробници.
Тя го погледна и въздъхна.
— Тъжна история, нали? Но всичко е написано в книгата за преселението, позната на всички бардове, минезингери и дори на калдейските монаси. — Тя въздъхна отново. — Туата е моят народ.
Пажът им поднесе хляб, препечен на огъня, и няколко зимни ябълки, които бяха купили от гостилницата. Асгард взе хляба и внимателно се изправи. Докато ядеше, наблюдаваше играта на вятъра в косата на Едайн.
Историята й беше дълга и объркваща, но част от нея му беше известна. Разказа му я тамплиер, изучавал ирландска магия и мистика. В момента не го интересуваше особено как ирландците са заселили далечните острови. Беше му достатъчно да седи до нея и да я гледа. Ако някой някога поискаше да създаде картина на съвършената красота, трябваше да вземе за модел това момиче. Нищо чудно, че всички мъже бяха омагьосани от нея. Отново и отново в съзнанието му изникваше споменът за невероятното голо тяло, което беше видял за малко, преди да се скрие под наметката.
Той се покашля и смръщи чело.
— Кажете ми, мадмоазел, откъде знаете всичко това? От монахините ли?
Тя вдигна глава и смарагдовите очи се загледаха замислено в далечината.
— Не, не от монахините. — Помълча малко и добави: — Бих искала да мога да ви обясня, сър Асгард. Но истината е, че самата аз не знам.
Тя стана, уви се в наметката и отиде при другите до огъня.
Асгард я проследи с поглед, продължавайки да дъвче.
Тази жена не го оставяше на мира нито за секунда. Беше толкова разкъсан вътрешно, че понякога му се искаше да повярва безусловно в думите на калдейския монах за нея. Че потомците на древния, забулен с тайни и загадки народ все още живеят между тях, но обикновено не разкриват способностите си.
Дълбоко в сърцето му пламна страх.
Той беше рицар, монах, божи служител. За да стане тамплиер, трябваше да се откаже от всичко светско, да живее и да се сражава за божията слава. Човек, постигнал висшите сфери на духа и преодолял слабостта на тялото, намираше мир в душата си и се потапяше в светлината на спасението.