Това стана невъзможно в мига, когато срещнах Едайн, помисли си той и простена. Това момиче, бивша послушничка, отвлечена от манастира от похотлив местен благородник, търсена от братството на тамплиерите като прорицателка, като прекрасна магьосница…
И любовница на друг мъж.
Това момиче беше събудило в сърцето му грешен, изгарящ глад, който изпращаше отровни стрели към тялото и разума му. Вместо с обичайното спокойствие, беше изпълнен с безпокойна страст.
В сънищата си постоянно се виждаше като ненаситен, необуздан езичник — това беше дълбоко засрамващо. И когато беше буден, всичките му действия и мисли бяха за нея.
До пълното безумие на духа остава само една малка крачка, каза си горчиво Асгард.
Пажът му донесе чаша студена изворна вода и светлосините му очи блеснаха зарадвано, когато тамплиерът сърдечно му благодари.
— В града има църква — съобщи той, когато отново пое чашата. — Със свещеник, който изповядва.
Асгард го погледна изненадано. В първия момент беше готов да укори хлапето за дързостта му. Откъде се бе взело това неочаквано предложение?
Тамплиерът размисли бързо. Свещеник? За негова изненада разумът му реагира с облекчение. Може би имаше нужда точно от изповед.
За да направи онова, което възнамеряваше.
Свещеникът беше излязъл заедно с другите хора от града на полето, за да подготвят почвата за следващата сеитба. Трябваше да изпратят сина на гостилничаря да го доведе. Почти един час чакаха на стълбището пред църквата. В работните си дрехи божият служител приличаше на прост селянин. Трябваше да почакат още половин час, докато се преоблече.
Жискар също реши да се възползва от възможността и да се изповяда. Дени бе заспал на стълбата. Когато го събудиха, изръмжа, че съвестта му е чиста и се нуждае повече от сън, отколкото от опрощение на греховете. Пажът отведе конете на ливадата.
Асгард се изповяда след кралския рицар и остана в църквата много дълго.
Дени, който най-сетне се бе събудил, погледна слънцето и извика:
— Исусе, нашият тамплиер май смята да разкаже на отеца целия си живот. — След малко заспа пак. Пажът си бе намерил топло местенце в сухата трева и също спеше.
Най-сетне Асгард излезе от високия портал и събуди спящите. Незабавно потеглиха на север, за да преодолеят и последната планина.
— Пътуването ни е към края си — отбеляза с усмивка Дени. — Манастирът не е далече.
Жискар, който беше получил опрощение, не беше в настроение да разговаря и само кимна. Затова пък Асгард — за първи път от много време с усмивка на уста — потвърди:
— Да, ако побързаме, ще стигнем в манастира преди падането на мрака.
Следобед силите на тамплиера видимо отслабнаха. Измъчван от болки, той изостана много от групата. Скоро Жискар, Дени и пажът се изгубиха от очите му.
Асгард се обърна на седлото и погледна Едайн с уморена усмивка.
— Елате, ще минем по друга пътека, за да можем да си починем. Виждам морето през дърветата.
Едайн се радваше на доброто му настроение. Откакто се беше изповядал, Асгард изглеждаше много по-спокоен и ведър, едва ли не щастлив. Тя го последва с готовност по пътеката, която минаваше покрай купчина грамадни скали. Щом изкачиха възвишението, двамата видяха любимото пристанище на страховитите викинги, опустошавали страната преди стотици години. Мястото беше слабо населено. Манастирът „Сен Сюлпис“ беше зад следващото било.
Асгард слезе бавно от коня си и помогна на Едайн.
От запад, от Ирландия, повя вятър, влажен, с миризма на трева, и накъдри морската повърхност. Двамата стояха мълчаливо един до друг и се наслаждаваха на красивата гледка. Когато Едайн се обърна, за да му каже, че не бива да се отдалечават твърде много от другите, той стоеше плътно пред нея и я измерваше със светлосин поглед.
Тя се усмихна и проговори смутено:
— Сигурно лицето ми е опръскано с кал, сър Асгард, щом ме гледате така…
Вдигна ръка към лицето си, но той улови пръстите й с желязната си ръкавица и я задържа.
— Всичко свърши, мадмоазел — произнесе дрезгаво той.
Уплашена, Едайн се опита да освободи ръката си, но той не я пусна.
— Да, свърши и вече е късно — кимна тя и се огледа объркано. Не можеше да разбере внезапната промяна в настроението му. Може би беше потиснат, защото общото им пътуване свършваше. Дано само не се опита да ме целуне, каза си тя. Или да признае страстната си любов.
След малко вдигна поглед към него и помоли:
— Отведете ме при коня ми, сър Асгард. Трябва да настигнем другите.
Ясните светлосини очи не реагираха. Без да разхлаби силната си хватка, той прошепна: