— Вещица, прорицателка или остатък от расата на ирландските демони — това вече няма значение. Злото винаги се крие в красива обвивка. Не са ми нужни доказателства, защото видях как омагьосахте сина на Морли и го изкусихте с голото си тяло.
Едайн загуби ума и дума. Ако съдеше по израза на очите му, трябваше да чуе признание в любов, не обвинение.
— За това ли мислите, откакто напуснахме гостилницата? — попита тихо тя. — През цялото време, докато се преструвахте на галантен рицар? Само за моето голо тяло ли мислехте?
Красивото лице на тамплиера изведнъж стана кораво и непоколебимо.
— Не, мадмоазел, не след гостилницата. Откакто ви видях за първи път в кулата на оня варварин Санах. Вождът беше омагьосан от дяволските ви номера и въпреки високия откуп възнамеряваше да ви задържи. Нима мога да забравя как омагьосахте онзи луд червенокос рицар и го накарахте да се обърне срещу собствения си баща и срещу краля, своя господар! А как въздействахте върху тамплиерите в Единбург, дори върху калдейския монах. — Лицето му се разкриви от болка. — И върху мен. Това е големият ми грях. Дори Асгард дьо ла Герш не можа да устои на магията ви. Трябваше да открия, че не мога да живея без вашата зла кама в сърцето си.
Той стисна по-силно ръката й и я принуди да падне на колене. Тя се опита да се хване за него, но пръстите й се плъзнаха по плетената ризница.
— Стига, спрете! — Тя се извиваше в ръцете му, опитвайки се да се освободи. — Да, магията е зла, но тя не е моя, а ваша. Аз не съм виновна в онова, в което ме обвинявате.
Асгард извади от колана си въже и го уви около шията й с лявата си ръка. Дясната стискаше ръцете й.
Едайн отказваше да повярва в ставащото. Мъжът, който я нападна, нейният придружител, нейният приятел, все още изглеждаше като ангел в одежда на тамплиер. Когато усети въжето на шията си, тя се хвърли с цялата си сила настрани, падна на ръце и колене и светкавично скочи. Ала преди да избяга, въжето отново се уви около шията й. Асгард я дръпна към себе си и тя падна на гърдите му.
В този момент се обади вътрешният й глас и тя едва не изпищя от облекчение.
„Пуснете ме да си отида. — Вътрешният глас говореше на тамплиера. — В каквито и ужаси да ме обвинявате, вашата вътрешна мъка ще бъде още по-страшна.“
Тя разбра, че я е чул, защото го видя как потрепери.
Асгард разтърси глава, за да прогони натрапника, и силно дръпна въжето, което се впи дълбоко в шията й. Едайн усети как от разкъсаната кожа потече кръв. Пареща болка отне дъха й. Въпреки отчаяната й съпротива пред очите й причерня.
В този миг по пътеката дотича дребна фигура и се хвърли с див рев на гърба на тамплиера. Асгард се олюля, но не пусна въжето.
— Какво, по дяволите…? — изкрещя той. — Проклятие!
Опита се да хване нападателя, без да пуска Едайн, но не успя. Побесняло от гняв, момчето дращеше, хапеше и риташе. Острите му нокти се забиха в лицето на тамплиера.
Асгард се опита да отстъпи, теглейки Едайн, и едновременно с това да се отърси от ненужния товар на гърба си. Ала момчето беше залепнало като репей за него.
Едайн падна на земята и тамплиерът я повлече като чувал зърно. Последното, което чу, бяха болезнените му крясъци. Светът потъна в черен мрак, шумовете затихнаха, но тя знаеше, че пажът продължаваше да налита върху много по-едрия от него мъж.
Дълбоко в подсъзнанието си Едайн изведнъж разбра, че ще се случи нещо. Знаеше, че няма да умре така. Това беше мигът, в който Асгард забеляза, че въжето в ръката му е запълзяло към рамото му.
Тамплиерът нададе пронизителен вик и веднага пусна жертвата си. Едайн падна тежко на земята и се претърколи към храстите. Дребният паж остана вкопчен в раменете на Асгард и продължи да го хапе по врата и раменете и да го рита в ребрата.
Сега обаче Асгард се опитваше да избяга не от пажа и от Едайн, а от онова, което допреди малко беше въже, с което искаше да задуши жертвата си.
Въжето вече не беше въже. Онова, което се виеше към лакътя му и искаше да се пъхне в ръкава му, беше дебела сива змия. Планински смок.
Едайн отвори очи, за да разбере какво ставаше. Рицарят с пепелносиво лице и диви, неконтролирани движения очевидно принадлежеше към хората, които се страхуваха до смърт от змии. С разкривено от ужас лице той посегна към сивото влечуго на черни петна, което продължаваше да търси отвор в ризницата му.
— Помогнете ми — изпъшка Асгард, продължавайки да отстъпва назад, сякаш можеше да избяга от змията. Зад него бяха скалите, под тях морето. — В името на Божията майка — изхълца той и се обърна към Едайн: — Имайте милост, помогнете ми!
Пажът приседна до Едайн, облиза пръстите си и приглади рошавата си коса. Погледът му следеше всяко движение на тамплиера.