— Наистина ли искаше да ви убие, принцесо? — попита той.
Едайн го помилва по главата.
— Беше крайно време да дойдеш. — Попита кървавата рана на шията си и въздъхна. — Пътят от Единбург дотук е много дълъг.
Той се усмихна и още повече заприлича на котка.
— Е, нали си отивате вкъщи. Нищо друго няма значение. — Посочи с брадичка Асгард и попита тихо: — Какво ще стане с него?
Влечугото бе стигнало до шията на тамплиера. Асгард го държеше с две ръце, изпълнен с отчаяние, за да не му позволи да изчезне в яката му. Сините очи бяха изскочили от орбитите си. Красивото лице беше разкривено в гримасата на страха. Беше само на крачка от стръмния скален риф.
Какво да прави с него? Едайн беше убедена, че той искаше да я убие. Този мъж не знае как да обича, каза си тя, докато отново опипваше раната на шията си. Тя трябваше да реши дали той ще продължи да живее.
Щом толкова прилича на измъчен ангел, може би съдбата му е отредила цял живот да търси значението на живота — онова, което тамплиерите търсят с такова настървение.
Тогава й хрумна решението.
Едайн въздъхна и стана. Стигна до него точно навреме, за да го спре. Когато махна змията от шията му и я пусна в тревата, Асгард рухна безпомощно.
Дали осъзнава къде се намира, запита се с усмивка тя. Очите му се изцъклиха и тя се уплаши, че може да падне в безсъзнание. Сигурно нямаше да успее да задържи едрата мъжка фигура, ако се изтърколеше по скалите.
Беше готова да повика Фомор, когато Асгард преодоля пристъпа на слабост, опря се на нея и се отдалечи от опасността.
— Змията… — заекна той. — Страхувам се от змии повече отколкото от самия дявол.
— Отиде си. — Едайн излезе на пътеката. — Няма от какво да се страхувате.
Дали това е по-добре, отколкото да го убия? — запита се безмълвно тя. Правилно ли беше решила? Вътрешният глас й помогна. Трябваше да го използва още веднъж, преди да изчезне.
— Трябва да седна. — Краката на Асгард отказваха да му служат. Той се отпусна безсилно до един храст и вдигна ръка към очите си. — Ще умра — прошепна той. — Тя ме ухапа.
— Иди да доведеш конете — каза Едайн на Фомор. — Вероятно са някъде наблизо. После повикай Дени и Жискар. Сигурно не са забелязали, че са ни изгубили.
С бързо движение на ръката, при което слънчевите лъчи се пречупиха в рубинения му пръстен, пажът приглади косата си назад, възседна коня си и препусна по пътеката.
Едайн сведе поглед към Асгард, който седеше с вдигнати към лицето колене и бе скрил очи с ръцете си. Той няма да умре, каза си с усмивка тя. Ухапването на планинския смок много рядко води до смърт.
Тя пое дълбоко дъх и отново посегна към шията си. Изпитваше радост, че Асгард дьо ла Герш не е истински влюбен в нея, въпреки всичко, което беше казал. В сърцето й имаше място само за един мъж. За Магнус. Но не можеше да го има.
Едайн отново пое дълбоко дъх. Още веднъж щеше да призове някого.
Усети, че търсените хора са наблизо и много скоро ще й отговорят.
23
По всичко изглеждаше, че цялата област северно от залива знаеше за завръщането на Едайн в манастира. Когато на следващия ден минаха през едно рибарско село, всичките му жители бяха излезли на улицата, младите момичета размахваха лаврови клонки в чест на Едайн. Рицарите на крал Хенри бяха силно впечатлени и наблюдаваха с учудване как селяните наобиколиха Едайн и я отрупаха с въпроси.
— Какво става? — извика й Дени.
— Нищо особено — отговори спокойно тя.
Онова, което й разказаха, издаваше простодушието на селското население. В градчето, където предишния ден Жискар и тамплиерът се бяха изповядали, жената на вожда беше дала живот на три близначета. Свещеникът изтълкува събитието като божи знак за благополучие и богата реколта през есента. Ала селяните го приписаха на завръщането на благословената лейди Едайн.
Момичетата придружиха Едайн до изхода на селото, откъдето започваше пътят за манастира, като през цялото време протягаха ръце да я докоснат или да я помолят да благослови лавровите клонки — след това щяха да ги сложат под възглавниците си, за да сънуват бъдещия си съпруг и децата, които щяха да му родят.
Има и други новости, разказаха й момичетата, докато се възхищаваха на разпуснатата златна коса, на кожената наметка и износената кадифена рокля.
Лошият рицар Айво дьо Брийс, който искаше да я омъжи за един от крепостните си, бил повикан на война от васалния си господар граф Честър. С петима от рицарите си той трябвало да подсили авангарда на Честър в битката срещу шотландците.
Лейди Хоргита, съпругата на Дьо Брийс, назначила в дома си нов, млад слуга от западните острови, който бил много по-красив от мразения от всички Дьо Брийс. Този млад слуга усърдно топлел леглото на лейди Хоргита, докато господарят отсъствал.