Момичетата изпратиха малкия паж, като сложиха на опърничавата му коса лавров венец. Асгард, който се взираше като замаян в ръката си, ухапана от змията, получи свежи зелени клонки.
От сутринта тамплиерът не беше разменил нито дума с Едайн. Красивото му лице беше спокойно и безизразно като на мраморна статуя. Рицарите на крал Хенри естествено не подозираха какво се бе случило предишния ден.
Скоро всичко ще свърши, каза си Едайн. Щом стигнеха в „Сен Сюлпис“, тамплиерът и кралските рицари можеха да считат задачата си за изпълнена.
Тъй като яздеше напред, тя не виждаше тамплиера, който беше в края на малката група, но го познаваше достатъчно добре, за да знае колко силно страдаше от безчестното си поведение на скалите и от ужаса, изпитан при вида на змията. Вече не се страхувам от него, каза си с усмивка тя. Лудостта, която го бе завладяла, беше изчезнала и нямаше защо да се бои от ново нападение.
Случката със змията имаше сериозни последствия. Изживяният потрес разруши нещо в душата на тамплиера. Страхът от змии се беше загнездил в душата му още от детските му години. Не се знаеше дали междувременно е сключил мир със себе си. Раменете му висяха, светлите очи бяха мрачни. Държеше юздите с пръстите на едната ръка, другата беше опряна на седлото. Животът му бе загубил смисъла си, вярата — или онова, което беше останало от нея, — беше пречупена.
Рицарите решиха да починат малко в бирарията на мелничаря в северния край на селото. Докато обядваха, момичетата и момчетата от селото лудуваха между дърветата. Задуха хладен пролетен вятър. Мъжете се сбогуваха, за да се върнат към полската си работа, но жените останаха при тях с кърмачетата и малките деца.
— Какво чакаме, принцесо? — попита малкият паж Фомор.
Едайн стана и събра трохите от масата.
— Няма да чакаме повече — отговори тя и двамата се запътиха към Жискар и Дени, които оседлаваха конете.
Може би не бяха чули зова й, затова не идваха. Или нещо ги беше забавило.
След селото започваха тресавища. По-голямата част от крайбрежието беше покрита със сив пясък. От запад идваха облаци. Калдъръменият път към манастира, построен още от римляните, се използваше само при отлив. Поведоха конете покрай брега, между блещукащите локви. Движеха се бавно, за да изчакат водата да се оттегли.
Когато настъпи отливът, Едайн препусна напред. Нещо й подсказваше, че трябва бързо да се върне в манастира. Тъй като познаваше древния път от детските си години, беше сигурна, че ще го намери и под водата.
Мъжете, които я следваха, имаха чувството, че тя препуска към открито море. Вятърът развяваше наметката й. Малкият кон местеше краката си неохотно и подскачаше нервно пред всяка вълна.
Фомор я настигна бързо. Продължиха редом, като се опитваха да поддържат бърз ход на конете, но пръскащата вода ги изнервяше и се принудиха да яздят по-бавно.
— Ето ги! — извика Едайн.
Конете видяха каменния път, който излизаше от залива, и ускориха ход. Отделиха се от брега и навлязоха сред дюните. Асгард и кралските рицари останаха далеч назад.
Манастирът „Сен Сюлпис“ беше на почтена възраст. Според легендата бил построен върху останките от римска вила. Имаше високи външни стени, вътрешен двор и покрив от червени керемиди. Виждаше се отдалеч, тъй като се издигаше на висок хълм сред борова гора. Пътят водеше право към него. Пред вратата чакаше колата на Мила. До нея стояха Тирос и две от жените му с коне и мулета.
Едайн спря задъхана пред колата. Циганското момиче скочи на земята и застана пред нея с искрящи очи.
— Той няма да дойде — извика възбудено Мила. — Убедена съм, че няма да дойде!
— О, напротив, ще дойде. — Едайн се усмихна тъжно. Всичко свърши пред портите на манастира — на същото място, където беше започнало, когато Айво дьо Брийс я взе от добрите сестри.
— Той ви обича — добави тихо тя. — Обича ви от мига, когато ви даде последното си парче хляб на пътя към Единбургската крепост. Нима не помните?
Момичето прокара език по сухите си устни и черните му очи се устремиха към Асгард, който беше спрял на метър от тях и я гледаше втренчено.
— Откъде знаеш? Как ни повика тук? — извика с пресекващ глас Мила. — Тирос каза, че чул гласове.
Тя се втурна към Асгард и вдигна глава към него.
— Вярно ли е онова, което ни казаха тамплиерите, когато ни дадоха пари, за да я преведем покрай стражите? — попита развълнувано тя. — Вярно ли е, че тази жена е вещица?