Още първият поглед в лицето на Хенри обаче му показа, че кралят не се е освободил от товара си. Ниската, набита фигура беше приведена от мъка, лицето сбръчкано и измършавяло.
Дори хората, които не го обичат, изпитват съчувствие към Хенри Плантаженет, който трябваше да понесе толкова много удари от съдбата, мислеше си главният майстор на ордена. Кралят беше силно привързан към непокорните си синове, а арогантният Бекет беше един от най-близките му приятели. Когато някога импулсивно изрече онези думи за Бекет, той не можеше да знае, че някой ги е приел буквално. Ала целият английски народ беше убеден, че кралят сам е причинил двете големи трагедии.
По време на едно пиршество, вече доста замаян от алкохола, крал Хенри извикал така, че да го чуят всички: „Няма ли кой да сложи край на клеветите, които онзи необуздан свещеник изрича по мой адрес?“ Четирима рицари незабавно се отправили към катедралата, за да убият Бекет и да защитят господаря си. Думите, произнесени в нетрезво състояние, предизвикаха последствия, които щяха да го преследват до края на живота му.
Народът обвиняваше своя владетел и за смъртта на младия Хенри. Никой не одобряваше решението му да провъзгласи най-големия си син за втори регент, защото всички знаеха, че кралят няма да дели властта си. Кралица Елеонор, която някога имаше свое кралство в Аквитания, открито му заяви, че играе двойна игра, и бе наказана за дързостта си с вечно затворничество.
Можем само да се надяваме, размишляваше тамплиерът, когато кралят и спътникът му влязоха в кулата, че този измъчен владетел е намерил малко мир за душата си. Смъртта на първородния му син беше разтърсила краля до дън душа, Хенри Плантаженет може би щеше да преодолее болката от смъртта на приятеля си Томас Бекет, отчуждението си от кралица Елеонор и да понася стоически безкрайните нападения на бунтовните принцове. Но смъртта на младия крал беше жесток удар на съдбата, който го състари с години и ожесточи сърцето му.
Тамплиерът чу стъпки по стълбата и се приготви за предстоящата среща. Трябваше да подходи внимателно към същността на въпроса и да се надява, че кралят ще запази доброто си настроение. Бяха го предупредили, че Хенри от ден на ден става все по-избухлив и непредвидим.
Един рицар отвори вратата. Кралят, облечен в изкусно изработена роба от червено копринено кадифе с хермелин, влезе в помещението. Следваха го няколко монаси, които изпълняваха службата на писари, и елегантният Джилбърт Фолиот, епископ на Лондон и един от най-влиятелните кралски съветници.
Тамплиерът бързо подгъна коляно и сведе глава. Хенри мина покрай него, грабна една чаша и гарафата с вино и си наля. Зачервените очи и несресаната коса издаваха, че е започнал да пие от рано сутринта.
— Какво е това? — изръмжа той и се отпусна тежко в едно кресло. — Какъв е този тамплиер? Петиция ли иска да подаде?
Лондонският епископ се наведе и пошепна в ухото му:
— Това е Жерве дьо Бонриво, сир, главен майстор на тамплиерската резиденция в Единбург. Дошъл е при вас с покорна молба да го изслушате. Става въпрос за един от членовете на братството. Случаят е спешен.
Кралят се обърна към тамплиера и втренчи поглед в сведената му глава.
— Исусе, сигурно пак за момичето — промърмори той. — Не са го забравили. Видях петицията. Донесете я, моля.
Епископът махна на един от писарите и той затърси в сандъчето с пергаменти. Хенри втренчи кръвясалите си очи в Бонриво и изпразни чашата си.
— Ще ми кажете ли, сър Жерве — попита провлечено той, — защо все още искате онова момиче, след като по мое нареждане бе върнато в манастира?
Епископът взе петицията от ръцете на писаря и я връчи на краля. Хенри завъртя пергамента между пръстите си, без да го прочете.
Тамплиерът прехапа устни. Писарите на Единбургския орден бяха подготвили подробно изложение, в което обясняваха защо момичето трябва да бъде предадено на тамплиерите. Сега му стана ясно, че дългите, внимателно подбрани аргументи ще подложат на тежко изпитание избухливия темперамент на краля. Затова реши, че трябва да заговори направо по същността на въпроса.
— Умоляваме Ваше кралско величество да ни върне момичето — обясни отмерено той, — защото знаем, че е омагьосала един от най-достойните ни братя, който по ваша заповед я придружи до „Сен Сюлпис“. Става въпрос за сър Асгард дьо ла Герш.