Очевидно братята не разполагаха със средства да върнат заблудената овца в стадото, ако не получеха вещицата, която го беше омагьосала. Сигурно си мислеха, че дяволската сила на момичето ще принуди Дьо ла Герш да я последва в Париж.
Кралят беше наясно, че тамплиерите се чувстват унизени, защото е трябвало да го молят за услуга — това беше ясно изписано по лицето на майстора. Но момичето беше негова поданица и бяха длъжни да поискат разрешение от него.
Докато кралят размишляваше, Джилбърт Фолиот му обясни шепнешком, че английските епископи били изпълнени със съмнения — слуховете за момичето с магически сили вече се носели из цялата страна. Църковните отци били силно обезпокоени, защото народът вярвал, че тя е и магьосница, и светица. Тази представа била много опасна. Не било достатъчно момичето да стои затворено в манастира „Сен Сюлпис“; все повече хора предприемали поклонническо пътуване до онова далечно, усамотено място, за да я видят.
— Млъкнете! — изкрещя невъздържано Хенри и блъсна съветника си.
Джилбърт вдигна рамене и се изправи. Рицарят отново напълни чашата на монарха.
Хенри се взря мрачно в тъмната течност и си представи момичето със златните коси. Исусе, каква нощ беше!
Спомни си недосегаемата й унесеност, блестящите зелени очи. Не беше очаквал, че е толкова красива, с толкова съвършено лице и фигура. Първата му реакция беше да я покани в леглото си веднага след като му предскаже бъдещето. Но тя по необясним начин беше успяла да прогони от главата му похотливите мисли.
От цялото й същество струеше поразителна чистота и невинност — кралят никога нямаше да забрави това. Беше готов да повярва, че тя не познаваше способностите си и не можеше да ги обясни.
Със сигурност не беше направила опит да го омагьоса, както твърдяха тамплиерите. Съмняваше се дали войнствените монаси, които бяха известни с интереса си към окултните науки, изобщо знаеха какво означава тази дума.
Кралят отново преживя ужасяващия миг, когато от шахматната фигура в ръката на момичето покапа кръв.
Хенри! Велики боже, сърцето му продължаваше да кърви от болка по изгубения син. Смъртта на момчето беше оставила огромна празнота в душата му.
Без да съзнава какво прави, кралят закри лицето си с ръка и простена. Боже на небето, как да повярва, че това прекрасно златно дете е предизвикало дори една от безбройните му тревоги? Нали седеше на масата срещу нея и я гледаше — неговите въпроси я притесняваха, поставяха я в неловко положение. Той видя всичко, разбра всичко.
Нали това искаше.
Тя каза, че Шотландският лъв ще легне в краката му. Крал Уилям бе победен и в момента се намираше в английски затвор. Спорът с папата бе разрешен по мирен начин — кралят се покая публично и вече можеше да се надява, че душата на проклетия Бекет е доволна и няма да продължи да го мъчи.
Точно както беше предсказала Едайн, когато я принуди да отвори окървавената си ръка, Хенри, любимият му първороден син, наистина беше умрял. Сега привържениците на младия крал, които никак не бяха малко, го мразеха.
Всичко, което момичето каза, беше истина. Но дори в мига, когато получи страшната вест, кралят беше убеден, че тя е само медиум, чрез който му е говорил вестителят на смъртта.
Хенри сведе глава към гърдите си и въздъхна тежко. Света майко божия, кой можеше да го обвини, че бе заповядал да я затворят в манастира? Надяваше се никога да не я види отново. Той не беше злопаметен човек, но духът му беше мрачен.
— Кажете нещо, сир — умоляваше го Джилбърт Фолиот. Рицарят вдигна гарафата да му налее още вино. — Какво ви е?
Тамплиерът искаше момичето, защото вярваше, че е виновно за отстъпничеството на Дьо ла Герш. А пък английските епископи, които не искаха да отстъпят на европейските си братя в изобличаването на злото — особено когато се въплъщаваше в красиви млади жени, — с удоволствие щяха да я изправят пред съда за магьосничество.
Изведнъж кралят разтърси глава и се изправи.
— Ще ви я дам — оповести решително той.
Сподирен от изумените погледи на Фолиот и тамплиера, той предаде петицията в ръцете на един писар.
— Един от верните ми рицари ще я доведе в резиденцията ви в Единбург — продължи Хенри. — Аз гарантирам, че неговата чест и знатният му произход няма да му позволят да се поддаде на магията на вещицата. Джилбърт — обърна се той към епископа, — къде сте го подслонили? Веднага ми изпратете главния надзирател и ключаря. Искам незабавно да доведат нашия единствен кандидат и да го уведомят за задачата му.
Магнус беше задрямал. Когато чу как ключът се превъртя в ключалката, с мъка се изправи на крака.