В сумрачната светлина на подземието той не можа да разпознае фигурата, която стоеше на прага, разбра само, че човекът беше не особено едър, но широкоплещест и излъчваше самочувствие. Освен това забеляза оредяла червеникаво кестенява коса.
Присвил очи, Магнус откри зад фигурата ключаря, до него главния надзирател и двама войници.
Исусе, разбра внезапно той, това беше кралят!
— Сир! — Това беше всичко, което можа да каже. Незабавно се отпусна на колене и сведе глава.
Крал Хенри спря пред него и сложи ръце на хълбоците си.
— Значи тук ви е настанил достойният ви баща — установи той и се огледа. — Сам? Без вериги? Ако бяхте мой син, нямаше да бъда толкова снизходителен, момко.
— Да, сир — отвърна Магнус, все още не можейки да повярва, че кралят бе дошъл да го посети.
— Ако съм разбрал правилно — продължи Хенри, — вие упорито отказвате да се сгодите за момичето на Уинчестър? — Той обиколи малката стая, огледа сламеника в ъгъла, дървената маса и стола. — Бедното дете, защо е трябвало да го изложите така?
Магнус знаеше, че това не е вярно.
— Тя… тя обича брат ми Робърт, милорд — обясни дрезгаво той. — И той отговаря на чувствата й.
Хенри го погледна втренчено с кръвясалите си очи.
— Баща ви не ми каза това.
Магнус се осмели да вдигне глава.
— Волята на баща ми е желязна, сир. Не ви е казал, защото иска да му се подчиня.
— Хммм. — Кралят скръсти ръце на гърба си. — Значи предпочитате да седите седмици наред в моя затвор, вместо да се подчините на неговото и моето желание. — Преди Магнус да е успял да отговори, Хенри продължи: — Познавахте сина ми Хенри, когото наричаха младия крал, нали?
Магнус се поколеба. Погледна войниците и ключаря, които стояха на вратата, но лицата им бяха безизразни. Никой не беше сигурен какво ще се случи, когато се споменаваше името на младия крал. Хората говореха, че кралят все още бил склонен към гневни изблици и пристъпи на плач.
— Познавам го от детството си, милорд — отговори предпазливо той. — След като ни провъзгласихте за рицари, участвахме заедно в турнири в Нормандия, при Фалаз и Кутенс.
Кралят спря до масата, потънал в мислите си. Ръката му несъзнателно се плъзгаше по грубата повърхност.
— Но вие не се присъединихте към сина ми?
Магнус се уплаши още повече. Трябваше да внимава много какво говори.
— Не, сър, баща ми и аз подкрепихме своя крал като всички лоялни англичани.
Кралят въздъхна.
— Той щеше да бъде добър крал — произнесе тихо. — Ала съдбата отреди друго, както знаете. Само при мисълта, че моето красиво момче трябваше да умре от болест на червата в разцвета на годините си, съм готов да…
Кралят се извърна, без да довърши изречението си.
— Е, млади Фицджулиън — продължи с променен глас той, — имам задача за вас. Щом искате да ви освободя от годежа, ще ви дам възможност да заслужите милостта ми. Тамплиерите дойдоха при мен с твърдението, че мадмоазел Едайн е омагьосала образцовия рицар Дьо ла Герш и той е загубил ума си. В момента водел орда цигани, които върлували в Шотландия. Те го почитали като свой крал.
След кратко мълчание Магнус избухна в смях. Кралят зяпна смаяно.
— Защо се развеселихте толкова от постъпката на Дьо ла Герш?
— Простете, сир. — Магнус се опита да потисне смеха си. — Очевидно гордият Дьо ла Герш е изпаднал в доста жалко положение.
Кралят го наблюдаваше със смръщено чело.
— В петицията си тамплиерите искат да им пратя момичето в Единбург, за да го отведат при своя велик майстор в Париж. Те са убедени, че мадмоазел Едайн има силна власт над Дьо ла Герш и той ще я последва във Франция.
Хенри се отпусна на стола и уморено потърка челото си.
— Тъй като вие сте живо доказателство за устойчивост срещу силата на магията, сър Магнус — обясни той, — реших да ви изпратя да вземете момичето от манастира и да го предадете на тамплиерите в Единбург. Естествено ще ви дам подходяща свита.
Магнус се олюля. Подът под краката му внезапно пропадна. Когато кралят свърши, той опря гръб на стената, защото се боеше, че няма да издържи.
— Простете, че ще ви засегна с думите си, сир — изпъшка той, — но аз в никакъв случай не съм доказателство за неподвластност на магията й. Аз познавам това момиче и…
— Чух за това — отвърна сухо кралят.
— Мадмоазел Едайн не е вещица, нито магьосница! — По челото на Магнус избиха ситни капчици пот. Кралят беше намерил най-ефикасния начин да го накаже. — Сир, тя е напълно невинна в онова, в което я обвиняват простите хора! — избухна той. — Кълна ви се! Що се отнася до тамплиера, той не е омагьосан от нея, той мисли само за себе си. Сир, умолявам ви…