— Достатъчно! — Кралят скочи. Мъжете на вратата отстъпиха крачка назад. — Казах на тамплиерския майстор, че ще избера рицар, чиято чест и почтеност го предпазват от изкуството на вещицата. Че само рицар от собствения ми двор е в състояние да свърши онова, в което Дьо ла Герш претърпя провал. Не разбирате ли, най-сетне имам случай да докажа на онези лицемерни монаси колко струват в действителност! Вървете и вземете онова, което ви принадлежи. Свободен сте.
Свободен? Той беше в капан!
— Не мога! — От гърлото на Магнус излезе само дрезгав шепот. — Простете, сир — продължи той, когато всички се обърнаха към него, — но не искайте от мен да направя това. Не мога да предам момичето на тамплиерите, защото това означава сигурна смърт!
Лицето на краля се разкриви от гняв.
— Мислете за честта си — изсъска вбесено той. — Говоря не само за вашата чест, Фицджулиън, но и за честта на баща ви, на семейството ви. Говоря за свещената чест. Помислете върху думите ми. Освен това Уинчестър няма да се успокои толкова лесно. Той и баща ви трябваше да слушат седмици наред хленченето на брат ви за невъзможната му любов и заплахите на момичето, че ще се самоубие, ако не го дадат на Робърт. През това време вие си седяхте удобно в моя затвор! — Хенри Плантаженет закрачи енергично към вратата. — Само от вас зависи да поправите стореното зло.
Когато стигна до очакващите го войници, кралят се обърна още веднъж и посочи с пръст към пода.
— На колене, сър Магнус, и ми благодарете. — Хенри изчака, докато Магнус падна на колене, и продължи, без да обръща внимание на пламтящото му лице и отчаяно святкащите очи: — Едва когато отведете момичето в Единбург и нито секунда по-рано, ще ви простя, че се противопоставихте на желанието ми и отказахте годежа!
25
Когато излязоха от селото и наближиха морския бряг, чуха някой да пее. Първоначално Магнус помисли, че е рибар, излязъл с лодката си в гъстата мъгла на залива. Не можа да определи дали гласът беше мъжки или женски, но мелодията звучеше нежно и меланхолично. Думите бяха на странен, неразбираем език.
Рицарите от ескорта също слушаха внимателно. Когато песента заглъхна, мъжете потрепериха и се прекръстиха. Никой не беше идвал в тези далечни земи, обитавани от духове. А в последно време и от множество банди, които въпреки официалния мир продължаваха да кръстосват областите южно от шотландската граница.
Мъглата създаваше призрачно настроение. Откакто минаха по стария римски път, рицарите не можеха да дойдат на себе си. Единият едва не падна от коня, когато от водата изскочи риба.
— Пее някой самотен рибар — опита се да ги успокои Магнус. — Съвсем обикновен смъртен, не воден дух. Заливът е плитък и местните хора не са излезли с лодките си само защото времето е лошо.
Бяха наели едно момче от селото за водач. Иначе рицарите нямаше да намерят каменния път, залян с вода дори по времето на отлива.
— Кога ще започне да се покачва водата? — извика Магнус на момчето. Мъглата приглушаваше думите му.
— След час — отговори то. Беше доста пред тях и се очертаваше само като сянка върху мършавото си муле. — За да се върнете, трябва да изчакате следващия отлив утре сутринта.
— Точно така — промърмори един от рицарите. — Готов съм да спя на камъни, ако се наложи, и в калта, само да знам, че утре ще се върна под слънчевата светлина.
— Не се безпокойте — усмихна се Магнус. — В манастира със сигурност има къща за гости и топла храна. Ще си починем добре.
Той подкара коня си по-близо до момчето. Правеше се на безгрижен, но в действителност сърцето му беше изпълнено със същата меланхолия като песента.
След два дни и две нощи на гърба на коня продължаваше безуспешно да търси изход. Но нито един от плановете му не беше изпълним и той го знаеше.
Господи, аз я обичам! — искаше да изкрещи той. — Едайн означава всичко за мен. През дългите седмици, които беше прекарал в затвора заради отказа да се сгоди с дъщерята на Уинчестър, убеждението му се беше превърнало в желязна увереност.
Няма сила на света, която да ме принуди да предам Едайн на тамплиерите, за да я отведат в Париж и да я осъдят, повтаряше си той.
От друга страна, размишляваше отчаяно той, кралят не му оставяше избор. Как би могъл да осъди семейството си на вечно проклятие, като наруши рицарската си клетва? Всички, които познаваха краля, бяха чували за дяволската му отмъстителност. Хенри я бе доказал с убийството на скъпия си приятел, архиепископ Томас Бекет.
Една от идеите му беше да избяга с Едайн на север или на островите Оркни. Бягството им със сигурност щеше да успее, но с това осъждаше баща си, майка си, братята и сестрите си на гибел. Кралят щеше да унищожи семейство Фицджулиън, да хвърли баща му в затвора, да направи братята и сестрите му просяци — ако изобщо ги оставеше живи.