— Значи слънцето, което свети…
— Точно така! Изкуствено е… — потвърди усмихнат мъжът.
— Моят приятел Пиер-Ален също ли е тук?
Доктор Янсен кимна с глава.
— И какво искате от нас? Когато слязохме в бездната, ние дори не сме предполагали, че на дъното й има цял институт…
— Това си остава за ваша сметка! — уточни хладно докторът. — Но нито един от тези, които са попаднали в нашия институт, не могат да го напуснат. Дори мъртви…
Ивац започна да осъзнава цялата нелепост на положението, в което беше попаднал.
— Вие нямате право! — объркано започна да обяснява той. — Аз съм българин. Чужденец! Разбирате ли… Изчезването ми ще предизвика международен скандал!
Доктор Янсен свали очилата си и кисело се усмихна. Очите му бяха сини.
— Вие сте интелигентен човек — тихо каза той. — Нима наистина смятате, че ще ни изплашите.
— На повърхността на бездната останаха Луи и Хосе. Те ще направят всичко възможно, за да ни спасят. В пропастта ще слязат спасителни групи… И тогава вие ще загубите. Ще открият и института ви…
— Бъдете спокоен — продължи да се усмихва кестенявият. — Взели сме всички необходими мерки. След вашето влизане затворихме бездната на двадесет метра от дъното с железен капак. Върху него са натрупани солидна маса пръст и камъни. Така че вашите приятели смятат, че сте станали жертва на обикновено срутване.
— Нима мислите, че няма да се опитат да намерят поне труповете ни? Освен това логично е да се предполага, че при нещастието сме били в някоя галерия…
— За нас не се страхувайте! — помоли иронично доктор Янсен. — Все някак ще се справим и с тази опасност. Други въпроси имате ли?
— Защо не затворихте пропастта предварително? — попита Ивац. — Щяхте да си спестите всичките тези грижи…
— Защото вие ни трябвахте!
— Аз! — възкликна българинът, недоумявайки. — Но вие не ме познавате. Аз съм български биолог и съвсем случайно вземам участие в проучването на Дяволското копито. Не, вие се шегувате с мен…
— Ние наистина не се познаваме лично! — съгласи се кестенявият. — Но от разговорите ви, преди да слезете в бездната, разбрахме, че сте биолог, и това реши вашата съдба.
— Не разбирам какво значение има моята специалност! В света има хиляди биолози…
— Има! Но да ги доведем тук е много трудно. Трябва да ги отвлечем. Изисква сили, време. Свързано е с риск! А вие сам дойдохте. Просто имахме шанс. После…
— Но това е нечестно! Значи вие съвсем съзнателно сте ни чакали да влезем в капана.
— Точно така! — потвърди учтиво доктор Янсен. — А сега да ви обясня в какво точно се състои нашата работа.
— Не желая да ви слушам! — изкрещя побледнял Ивац и стана от мястото си. — И не си мислете, че ще работя за вас. И за вашия професор! С никакви средства няма да успеете да ме накарате да правя това. Твърдите, че сте доктор по биология. Колега! А се занимавате с шантаж…
Очите на доктор Янсен потъмняха и той сложи очилата си.
— Обикновено в началото всички се държат така. Но след това се променят! — тихо обясни той. — Разполагаме със средства да ги накараме… Преди да се разделим, искам да ви кажа, че ви предлагаме да се занимавате с истинска научна работа. Ще бъдете мой помощник…
— Благодаря за честта!… Мисля, че колкото по-бързо ни освободите, толкова по-добре ще бъде и за вас, и за вашия професор! — заяви решително Ивац. — А за научна работа, която започва по такъв начин, не трябва и да говорим.
— Ще докладвам на професора за нашия разговор! — отговори невъзмутимо доктор Янсен. — А сега ще ви придружат до вашия апартамент. Съветвам ви да се примирите с положението.
И той натисна малък бутон на бюрото. Влезе висок мъж, много приличащ на тези, които го доведоха. Той даде знак на българина да го последва.
— До скоро виждане, колега! — иронично извика след него доктор Янсен.
Седма глава
Телефоните звънят…
Хосе вървеше по тъмната лента на шосето към завод „Жано“. Нощта преваляше и на небето започнаха да се открояват по-светли ивици.
„Каква нощ! — мислеше си той. — И какъв странен човек е този професор. Ту говори умно, красиво, ту се държи настръхнало, като че ли търси скандал. Ако не беше тази катастрофа, отдавна щях да съм в завода. Но все едно, трябваше да чакам до сутринта…“
Испанецът погледна часовника си. Беше пет и половина. Край него започнаха да профучават коли. Сигурно смяната започваше в шест. Той отново се замисли за Ивац и Пиер-Ален. Какво ли правят те на дъното на пропастта? Вече двадесет и четири часа са там. Наистина, в бездната е вечна нощ и идването на деня не се забелязва, но времето безмилостно тече…