— На ваше разположение съм! — увери го кротко Ивац и влезе.
Нищо в стаята за мислене не беше се променило. Стрелките на квадратния часовник на тавана показваха 19 часа. От пукнатините в четирите ъгъла на стаята се процеждаше мека бяла светлина.
Той седна на креслото.
Светлината отново започна да променя цветовете си. Засвири невидимият оркестър. „Малката нощна музика“ на Моцарт изпълни стаята и българинът усети как собствените му мисли взеха да избледняват и се отдалечават. След това музиката бавно затихна и цялата стена, която се намираше срещу него, засвети като екран. Започнаха да го обработват с познатото сетивно кино.
Ивац видя да преминават пред очите му картините на това бъдеще, за което говориха снощи отец Манчерони, инспектор Карлос и доктор Харм.
Небето беше чисто. Водите бистри. Обширни гори шумяха на огромни пространства. Необезпокоявани от никого, по обраслите с разкошни треви полета се разхождаха диви животни. Никъде не се виждаше фабричен комин или завод. Под клоните на вековен дъб стояха хора. Млади девойки го окичиха с цветя и му се поклониха до земята. После на екрана се появи стая. В нея седеше инспектор Карлос. Влезе млад човек. Той носеше велосипед, грубо направен от дърво. Но моментално се появиха двама мъже със сини коси и го отведоха някъде. След малко младежът се показа отново. Сам. Гледаше разсеяно насам-натам и подскачайки несръчно като ранена птица, се изгуби. Но най-непонятни бяха кадрите с доктор Харм. Виждаше се как докторът ту опъва струни между ръцете на човек и след това се опитва да свири върху тях с лък, ту как монтира върху главата на друг чудновати уреди и антени.
Накрая екранът изгасна, светлината отново стана нормална и настъпи тишина.
— А бедното човечество дори и не подозира какво му се готви — въздъхна Ивац и подпря главата си с ръце.
Но този път паузата не продължи дълго. Вратата се отвори и влезе високият, неразговорлив човек, който професорът беше прикрепил към него за охрана.
— Днес ще работите с албума! — с безстрастен глас му съобщи той. И остави познатата кутия на масичката…
— Благодаря! — отвърна сухо българинът. — Но имам една молба. Страхувам се, че ако екранът свети и звучи музика, ще ми бъде трудно…
— Когато в стаите за мислене се работи с албумите, музика и екран няма! — надменно съобщи човекът от охраната, обърна се и излезе.
Ивац извади от джоба си листчето с шифъра. Завъртя цифрите на шайбата, монтирана на албума, и той се разтвори. Беше същият, с който работи вече веднъж. Когато прелисти първата страница, забеляза, че под нея има сноп хартия и молив. Той ги остави на масичката и продължи по-нататък… Разглеждаше всичко със същия интерес, както вчера. И отново пред очите му се откриха невероятни неща… Но този път не бързаше. Бавно и грижливо записваше върху листовете хартия: технологии за лекарства, чертежи на чудновати уреди, формули на непознати природни закони… С учудване забеляза, че някои неща му ставаха ясни едва при третото, четвъртото разглеждане на страниците. Дори установи, че ако разглежда албума от различен ъгъл, научава различни неща. Винаги прелистваше и последните страници, помнейки съвета на доктор Янсен. И всеки път те изтриваха като прецизна гума всичко, което беше запомнил.
Ивац затвори албума и се замисли. В главата му започна да се оформя странна идея. Отначало тя му изглеждаше невероятна, защото беше проста. А след това постепенно доби строен вид и на него дори не му се искаше да мисли върху нея, за да не я опровергае… Той разсъждаваше така: „Албумът внушава знания с помощта на хипнотичното действие на нарисуваните очи. А последните му страници ликвидират въздействието на тази хипноза! Дотук всичко беше от ясно по-ясно. Значи можеше да се предположи, че ако на работниците в Института за спасяване на човечеството и света е внушено чрез албумите да забравят кои са и да правят, каквото им се заповяда, то с помощта на тези последни страници те могат да се спасят. Мъжете от охраната също!…“
Българинът реши да откъсне една от последните страници. Той си даваше сметка, че това е рисковано, но ако идеята се потвърдеше.
Хвана здраво една страница и я опъна. И много странно. Тя остана в ръцете му… Разгледа откъснатия й край. Беше малко по-дебел. Приближи страницата до другите в албума и тя пак застана на мястото си, като че ли никога не е била изваждана. Опъна я — пак същия резултат. Нещо му хрумна. Извади ножчето си и го доближи до откъснатата страница. То се залепи за нея. Чак сега разбра. Всяка страница се крепеше за албума с помощта на малък силен магнит, поставен в единия й край.