— След като унищожите техническия прогрес и промишлеността ли?
— Глупости! — погледна го снизходително доктор Харм. — Защо ще ги унищожавам? За да имам след това само неуки поданици…
— А професорът? Как ще се справите с него?
— Това е много просто. Ще му отнема албумите и толкоз. Той сега се е затворил в своята лаборатория и сглобява Вратата на времето. Готви се да я включи, когато изтече срокът на ултиматума. Но това няма да му се отдаде!
— Защо?
— Защото по мое нареждане един от детайлите е скрит. Самберг, разбира се, ще се опита да го възстанови, да направи друг, но за това е необходимо време. Така че, докато трае войната с хората, професорът няма да ни пречи.
— Разбирам! — кимна с глава Ивац. — Но с какво мога да ви бъда полезен аз?
— Това ще ви обясня, когато му дойде времето — отклони отговора си доктор Харм. — Съгласни ли сте с моите условия?
— Трябва да си помисля! После, в института има и други членове на интелектуалния елит…
— С тях въпросът вече е уреден. Инспекторът Карлос и отец Манчерони са с мен. А доктор Янсен е безопасен…
— Не се ли страхувате, че мога да ви издам на професора?
— Вие! — изръмжа презрително доктор Харм. — Не ставайте смешен! Кой ще ви повярва?… После, не допускам да сте толкова глупав! Това значи да проиграете последния си шанс…
— Откровен сте! — побърза да се съгласи дипломатично българинът. — Но винаги преди да реша нещо, съм свикнал да мисля. Утре ще ви отговоря.
— Натиснете звънеца! — недоволно промърмори доктор Харм. — Охраната е предупредена. Довиждане.
Той затвори спокойно вратата и Ивац отново остана сам.
Сега всичко изглеждаше много по-сложно. Доктор Харм беше по-опасен от професора. По-жесток и по-циничен. Българинът разбираше, че трябва да действува веднага. Новините, които чу от радиоапарата, говореха, че двубоят вече е започнал. Какъв беше този ултиматум на професор Самберг? Времето, което спечели от доктор Харм за мислене, трябваше да се използува, както трябва. Но в този момент вратата за трети път се отвори. Влезе един от пазачите.
— Доктор Харм нареди да ви предам това! — сухо съобщи той и му подаде същия транзисторен радиоприемник, който бяха слушали преди малко.
Ивац го пое, изчака човекът от охраната да излезе и го включи…
Деветнадесета глава
Срокът на ултиматума изтича в шест часа…
Луи и Хосе стояха в двора на завода и търпеливо чакаха да ги повикат. Лицата им бяха загрижени, очите замислени…
Санитарите отвеждаха към линейките последните групи пострадали.
— Може би и Пиер-Ален след три дни ще си възвърне паметта! — наруши мълчанието испанецът. — Неговото състояние по нищо не се различава от това на работниците.
— Дано да е така! — промълви недоверчиво Луи. — Но се страхувам, че са го обработили по-сериозно. Не забравяй, че беше вътре в пропастта и ако проговори, може да стане опасен…
В този момент пред тях застана дълъг униформен полицай.
— Господин Хавиер ви вика! — съобщи той. — Моля да ме последвате!
Полицейският съветник беше сам.
Като ги видя, той стана и със сух официален тон заяви:
— Искам да ви уведомя, че не се нуждаем от вашите услуги!
— Защо?! — изненадано възкликна Луи.
— Поради сериозността на положението операцията се поема от армията. Всички документи по нея ще бъдат предадени в генералния щаб.
— Но ние познаваме добре района на пропастта Дяволското копито! — опита се да обясни Хосе. — Можем да помогнем… После, на дъното е нашият приятел…
— Разбирам ви! — уморено поклати глава полицейският съветник. — Но това е заповед! Единственото нещо, което мога да направя за вас, е да ви намеря кола до града. — Той вдигна телефона:
— Дежурната кола да откара до града двамата, които са при мен. Да! Да!… И след това да се върне.
Луи и Хосе излязоха загрижени от кабинета на полицейския съветник. И тук им отказваха помощ. Ивац все още беше в бездната, а те не можеха да направят каквото и да било за неговото спасение. Но, докато испанецът безпомощно се оглеждаше на всички страни, лицето на Луи пламтеше с мрачна решителност.
— Ще трябва да се обърнем към военните — промълви неуверено Хосе. — Възможно е те да ни помогнат.
— Не! — рязко отсече Луи. — По този начин само си губим времето.
— Тогава какво предлагаш? — попита учудено испанецът.
— Щом слезем в града, ще отидем до редакцията на някой от местните вестници — каза Луи. — Ще им разкажем всичко и ще публикуваме отворено писмо. Хиляди хора ще ни се притекат на помощ.