Едновременно с това от колите наскачаха войници и се заеха с разпръсването на тълпата. Хората бавно и неохотно започнаха да се разотиват.
Луи и Хосе тръгнаха към една сграда, на фасадата на която светеше надпис „Вечерен меридиан“.
Но пътят беше преграден от двоен кордон войници.
— Ние трябва да минем! — опита се да обясни Луи на един сержант. — Отиваме в редакцията…
— Забранено е! — отсече сержантът. — По нареждане на командуващия вестниците се спират за неопределено време. Прибирайте се в къщи!
— Но ние не живеем в този град!
— Бил! — извика сержантът на един войник. — Заведи ги в хотела.
— Но ние… — извика Хосе.
— Остави! Излишно е… — спря го Луи. — Да отидем в хотела. Там ще решим какво да правим.
Хотелът се оказа също на площада. Фоайето му беше пусто.
Зад гишето за регистрация стоеше възрастен администратор със синя ливрея, бяла къдрава коса и разкошни мустаци. На носа му смешно бяха кацнали малки тъмни очила.
— Имате ли свободни стаи? — попита испанецът.
— Колкото искате! — усмихнато отвърна служителят. — След събитията, които станаха тук, никой не идва в града. Дори персоналът на хотела се разбяга.
— А вие не се ли страхувате?
— Не! — поправи очилата си администраторът. — Стар съм вече, за да се плаша. Свалих всички телевизори в мазето и това е…
— Дайте ни една стая с две легла! — помоли Луи.
— Разбира се! — кимна администраторът, при което малките му очила се разместиха и той пак ги поправи.
— Ето ви документите ни! — каза Луи и му подаде двата паспорта.
— Не! Не! Не ми трябват! — изплашено се дръпна администраторът, внимателно държейки в една ръка тъмните си очила. После се засмя: — В нашия град никой не иска да гледа нищо, на което има фотография…
— Разбирам — каза Луи, пое ключа и тръгнаха към стаята…
Двадесета глава
Свободата и слънцето
Ивац включи транзистора. Чуваше се пращене и мъжки глас съобщаваше:
„… съответните международни организации са уведомени за събитията в района на град Кипс. Най-големите телеграфни агенции в света предадоха пълния текст на ултиматума на професор Самберг. Всички опити за лечение на пострадалите в района на този град са безрезултатни…“
Българинът завъртя копчето на потенциометъра. Няколко радиостанции задъхано и тревожно коментираха случая:
„Правителството нарочно е инсценирало всичко това, за да поиска увеличение на военните разходи!“ — съобщи една радиостанция.
„Най-после туристическите фирми от град Кипс намериха средство да увеличат интереса към техния град“ — иронично забеляза говорителят на друга.
„Трезвите хора неведнъж са предупреждавали — загрижено каза коментаторът на трета — до какво могат да доведат налудничавите античовешки теории на някои учени.“
Ивац угаси транзистора. Погледна часовника си.
До изтичането на срока, определен в ултиматума, имаше още 48 часа…
Той не знаеше какво точно да направи. Но трябваше да действува! Приближи се до масата и натисна продължително звънеца.
След няколко минути вратата се отвори и влезе единият от пазачите.
— Какво има? — сопнато попита той с ръце на кръста.
— Вижте това! — помоли го българинът с треперещ от вълнение глас и му подаде страницата от албума.
Мъжът я дръпна сърдито, погледна я и изведнъж от наперения му вид не остана нищо. Олюля се, раменете му увиснаха, погледът му потъмня и стана глупав.
— Къде се намирам? — плахо попита той, като едва-едва изговаряше думите. — Аз съм от Хамбург. Казвам се Ханс.
— Добре… добре — успокои го Ивац. — Седнете малко! Той го настани на креслото и позвъни отново.
На вратата се показа учудената физиономия на втория пазач.
— Какво е станало? — изпитателно попита той, поглеждайки неразбиращо седналия си колега.
— Нищо особено! Извиках ви, за да видите и вие това! — не го остави да се опомни Ивац и подаде и на него страницата от албума. Ефектът беше същият. Само че вторият се казваше Бен и беше от Амстердам.
Българинът стоеше прав и внимателно ги наблюдаваше. От лицата и на двамата постепенно изчезна постоянната напрегнатост, остротата, с която се отличаваха хората от охраната, и чертите им станаха по-меки. Отначало те страхливо се озъртаха на всички страни, а после впиха поглед в земята и се замислиха.
Измина повече от половин час. Първият от тях се надигна и глухо попита: