— Къде се намирам?
— На дъното на пропастта Дяволското копито! — тихо отговори Ивац.
— Но как съм попаднал тук? Последното нещо, което си спомням, е, че ме наеха за работник на една аутострада…
— Аз съм автомонтьор… — обади се и вторият от охраната. — Повикаха ме да поправям един фолксваген на 30 километра от Амстердам. По-нататък всичко ми е мъгла…
— Не разполагаме с време за по-дълги обяснения — предупреди ги българинът. — Ще ви съобщя само, че и аз съм тук против волята си. Но сега от нас зависи съдбата на цялото човечество.
… И той им разказа накратко всичко, което знаеше.
— Но какво можем да направим ние? — възкликна смаяно Ханс от Хамбург. — Щом те са толкова силни!
— Трябва да изчакаме, докато свърши всичко! — предложи смутено Бен от Амстердам.
— Не! — прекъсна ги решително Ивац. — Има друг изход. Трябва да освободим работниците от Института за спасяване на човечеството и света. Съберем ли се заедно, ще станем сила. И ще принудим доктор Харм и професор Самберг да се съобразяват с нас.
— Аз се страхувам! — призна си чистосърдечно Бен. — Предпочитам да остана тук.
— Не ви съветвам! — поклати глава българинът. — След няколко часа в затвора ще дойде доктор Харм. Не вярвам да ви прости нашето бягство.
— Доктор Харм ли?… Да! Да! Съгласен съм с вас! — уплашено промълви Бен и скочи на крака.
Ханс през цялото време мълчаливо слушаше разговора им.
— Нас отдавна ни мислят за загинали! — обади се внезапно той. — Така че, ако се случи нещо, няма да причиним скръб на никого. Аз съм за борба…
Получил тази неочаквана подкрепа, Ивац се ободри:
— Щом излезем оттук, ще се държим така, като че ли аз все още съм арестуван и вие все още ме охранявате. Ако ни спрат, няма да отговаряте на никакви въпроси.
— Вие знаете ли къде са останалите работници? — попита Бен.
— За съжаление зная само посоката… — призна си откровено Ивац. — Но вярвам, че ще ги намерим. Докато доктор Харм ни потърси, имаме още цяла нощ. Наистина, тя тук трае само шест часа, но това е време, напълно достатъчно да пребродим коридорите на целия институт.
Излязоха от затвора и тръгнаха. Бен и Ханс тромаво вървяха след българина, но ръстът и сините коси бяха красноречиво доказателство, че принадлежат към охраната.
Обикаляха повече от два часа. Прекосяваха коридор след коридор, галерия след галерия. Обаче никъде не откриха нищо.
— Какво ще правим? — попита отчаяно Бен. — Да се върнем в затвора.
— В никакъв случай! — отсече Ханс. — Ще си починем малко и ще продължим да търсим.
— Мисля, че сме близо — опита се да ги окуражи Ивац. Но вътре в себе си и той започна да се съмнява в благоприятния изход.
Тръгнаха отново. На няколко пъти покрай тях минаваха патрули, без да им обръщат никакво внимание. Много по-опасно беше, когато най-неочаквано срещнаха доктор Янсен.
Докторът най-напред се изненада, поиска да се върне, но после събра кураж, продължи срещу тях и се опита да ги спре.
— С него е забранено да се говори! — натъртено подчерта Бен. — Моля ви да не ни пречите да изпълняваме задълженията си.
— Къде го водите? — попита Янсен.
— При доктор Харм! — излъга Ханс. — И като се обърна към българина, изръмжа. — Не спирайте!…
Ивац хвърли дълъг поглед на Янсен. Докторът се опита да му направи някакви знаци зад гърба на охраната, но се държеше твърде плахо. Отминаха по-нататък.
— Отървахме се леко! — въздъхна облекчено Ивац. — Все пак трябва да бъдем нащрек. Ако срещнем отец Манчерони или инспектор Карлос, няма да бъде толкова забавно…
В този момент дочуха шум от движението на много хора и се скриха в малка странична галерия.
След малко групата се показа. Четирима гиганти от охраната водеха десетина мъже.
— Тихо! — вдигна предупредително пръст българинът. — Трябва да ги проследим. Охраняваните мъже са работници. Може би се връщат от работа.
Групата навлезе в едно разклонение, добре скрито зад две надвиснали от тавана скали. Тръгнаха след тях и на около двадесетина метра от входа видяха светлините на сгради.
— Ето ги!… — радостно извика Ивац и даде знак да спрат. — Намерихме ги! Там са затворени работниците.
Тримата спряха и проследиха с поглед групата, която се скри в сградите.
— Когато стигнем — обясни българинът, — ще кажете, че карате нов работник. И попитайте охраната на входа как се справят с пазенето на толкова много хора?
— Добре! — кимна с глава Ханс.
Излязоха на светло и прекосиха галерията. На десетина метра от първата сграда се спускаше боядисана в жълто и синьо бариера, пред която се разхождаше висок, мургав мъж с широк напречен белег на челото, облечен в познатата униформа на охраната на института.