— Как да е невъзможно! Всички централи в света могат да се изключват…
— Всички централи, да. Но тази е единствена!
— Не преувеличавате ли?
— Моля ви се, това е единствената биоелектроцентрала в света. Тя добива електроенергия от микроорганизми, които се намират в специални контейнери. Микроорганизмите могат да живеят само когато произвеждат енергия. В това възбудено състояние те се размножават, движат и живеят. Изключим ли централата, те ще умрат и никога вече няма да можем да ги възпроизведем отново. — Валд разпалено ръкомахаше, тресеше се цял от вълнение и мяташе умолителни погледи на всички страни…
Ивац го слушаше с изострено внимание. На науката, разбира се, бяха известни над 500 различни вида риби, които кондензираха в себе си електричество. Съществуваха дори електрически растения. Но зарядите бяха много малки. Микроорганизми с такива свойства? Това беше нещо колосално! Той за момент си представи каква революция може да предизвика подобно откритие, но след това отрезня.
— Съжалявам, но наистина се налага да изключим централата! — опита се да обясни на Валд той. — Иначе доктор Харм ще ни нападне и…
— Централата е неуязвима! — извика инженерът, съзрял в това спасителен изход.
— Как така? — попита недоверчиво Ивац.
— С този шалтер там — посочи Валд с ръка — около нея се включва силово поле. И никакво живо същество не може нито да излезе, нито да влезе в централата.
Българинът стана и включи въпросния шалтер. После се върна на мястото си и признателно погледна инженера:
— Вие откъде сте? — попита той.
— От Париж! — отговори малко поуспокоеният Валд.
— Знаете ли къде работите?
— Разбира се!
— И сте дошли тук сам?
— А как иначе? — повдигна рамене инженерът. — По-интересна работа от тази тук не зная. Не мога да си обясня само какво искате вие?
— Ще разберете… — И българинът търпеливо му разказа всичко.
— Но аз не познавам тези хора, за които ми говорите! — разпери ръце Валд. Той гледаше смутено и глупаво, мъчейки се да осъзнае доколко е истина това, което току-що чу. — Аз зная само доктор Харм. Гениален физик!…
— Колко ви плащат за работата ви тук?
— Заплатата е нормална! — опита се да се оправдае Валд. — Но тя не ме интересува… За мен е важна работата!
— Нима на повърхността не можехте да намерите такава работа?!
— Не, разбира се… Тази централа е уникална…
В този момент телефонът иззвъня.
Инженерът вдигна слушалката.
— Искат да говорят с вас! — услужливо съобщи той.
Ивац взе телефона.
— Слушайте, не правете глупости! — изгърмя сърдитият глас на доктор Харм. — Давам ви двадесет минути, за да се предадете!
— Добре знаете, че не можете да ни направите нищо! — невъзмутимо отговори Ивац. — Включихме силовото поле!
— Значи инженер Валд… — изръмжа Харм. — Предател!
— Доктор Харм — продължи учтиво българинът, — колкото и да ви е неприятно, трябва да изслушате и нашите условия. Ако не прекратите борбата против човечеството, ще изключим захранването на целия институт.
— Това е невъзможно! — мрачно отговори доктор Харм. — Попитайте инженер Валд и той ще ви обясни. Изключите ли централата, тя няма да може да тръгне отново. Тогава силовото поле ще остане неуправляемо и вие ще се окажете затворени завинаги в него.
— А вие?
— Ние ще включим резервната централа…
— Искам да говоря с професор Самберг! — извика Ивац.
— Професорът е зает с Вратата на времето! — присмехулно съобщи доктор Харм.
Ивац замълча.
— Хей, какво ви стана? — обади се отново Харм. — Слушайте! Утре ще свърша с тези, които не изпълняват ултиматума. А след това ще се заема с вас. И няма да бъда милостив като професора. Лека нощ!
Българинът се обърна към инженер Валд:
— Идете да си починете! След четири часа ще ми бъдете нужен. И не се опитвайте да ме мамите. Ханс, уреди дежурство пред стаята му!
— Но някой трябва да следи за уредите! — напомни Валд.
— Събудете колегата си! Тръгвайте…
Двадесет и първа глава
Странната тишина след битката…
Рано сутринта Луи и Хосе бяха разбудени от силни удари по вратата.
— Отворете-е! — властно настояваше дрезгав глас. — Веднага отворете!
— Хората на професор Самберг! — прошепна Хосе.
— Глупости! — също така тихо възрази Луи и високо попита:
— Кой е?
— Военна полиция! — последва незабавен отговор.
Луи завъртя ключа на вратата и я отвори. В коридора стояха нисък дебел капитан и двама войници.
— Моля, документите ви! — учтиво нареди офицерът, без да влиза в стаята.