Карлос и Манчерони се изправиха и сдървено, тромаво, като навити кукли автомати, се приближиха и погледнаха страниците, които им предлагаше професорът.
— Придружи ги до изхода! — обърна се Самберг към Янсен. — И освободи охраната. Ето ти албума. Всеки да погледне последните му страници! После ги пусни на свобода. Но бързай. Нямаме много време.
Доктор Янсен хвана отеца и инспектора подръка, тъй като те още не бяха дошли на себе си, и дърпайки ги, напуснаха стаята.
— Доктор Харм! — тъжно каза професорът, като останаха сами. — Обичах го като син. Защо е трябвало да прави така? — И той замислено започна да се разхожда из стаята.
— Знанията правят човека силен! — заяви Ивац. — Но когато човекът се опие от тази сила, той не се спира пред нищо. Особено щом науката не е свързана с живота. А е средство за задоволяване на лични амбиции, за постигане на лични цели. Но как всъщност загина доктор Харм?
— Той беше изобретил управляеми кълбовидни мълнии — обясни Самберг. — Именно с тях започна борбата срещу войските на хората. Но изведнъж напрежението на тока спаднало. А мълниите се захранват с насочен сноп енергия. Тогава Харм включил резервната електроцентрала, увлякъл се и повишил напрежението й до опасни граници. Получил се токов удар и всички мълнии се взривили. При експлозията загинал и самият той.
Професорът горчиво въздъхна и сложи ръце на главата си.
— Доктор Харм беше решил да воюва сам срещу цялото човечество! — каза българинът.
— Съжалявам само за едно… — продължи професорът. — Човечеството ще загине. Мислех, че ще успея да го спася, но… Струпаха се цяла поредица от трагични случайности.
— Това не е вярно, професоре! — възрази спокойно Ивац, който съчувствуваше на скръбта на Самберг, но не можеше да се съгласи с него. — Човечеството няма да загине. Човешкият род е жизнен и млад. И техническият прогрес не е трагична грешка на еволюцията, както вие твърдите. Той е стъпка напред по пътя на човека към духовното му и физическо съвършенство. Друг е въпросът, че по този път трябва да се върви разумно и обмислено. С грижа за бъдещите поколения, които ще живеят на Земята.
— Красиви думи! — прекъсна го професорът. — Но аз не вярвам в тях… Думите не помагат, трябват действия…
— Трябват, но не безумни! — съгласи се българинът. — Погледнете, професоре, какви прекрасни неща и какви неподозирани тайни и знания се крият във вашите албуми. Ако попаднат в ръцете на хората, те могат да направят чудеса с тях…
— Или да предизвикат непоправими беди!…
— Но вие познавате живота само в този свят, в който сте живели. Но на тази земя има и друг свят, където всичко е различно… — Ивац дълго говори, а Самберг слушаше мълчаливо.
— Аз съм твърде стар, за да започвам живота си отначало — скептично процеди той. — Отказах се от всичко, за да създадем този институт. Сега той ще изчезне завинаги в подземните води на тази планина… За мен животът губи смисъла си.
В този момент се върна доктор Янсен.
— Водата вече е достигнала половин метър дълбочина! — съобщи той. — Всички са на повърхността с изключение на нас тримата. Пуснах и животните от моята лаборатория…
— Чудесно! — кротко каза професорът, като че ли това беше най-важното сега. — Много добре!
— Да тръгваме и ние! — предложи Ивац. — Професоре, вие сте нужен на хората. Предложете им вашия ум, вашите знания… Човекът може да мрази, но може да бъде и великодушен!
— И като си помисля, че ако не беше вашето съобщение, нищо нямаше да се случи! — възкликна трагично Самберг и започна да блъска безжалостно с ръце по катедрата.
— Доктор Харм сам е изнесъл шишето с писмото така, че да го намерят хората! — съобщи българинът.
— И защо? — попита професорът.
— Защото бездействието на дъното на тази пропаст му е омръзнало. Защото за него науката беше средство за задоволяване на лични амбиции, път към неограничена власт…
Професор Самберг посърна още повече.
— Не! Не мога да повярвам… — тъжно говореше той. — Доктор Харм! Гениален физик!… Най-добрият ми помощник да тръгне срещу мен. О-о-о, аз едва сега разбирам… Той не е загинал. Той се е самоубил, защото не е могъл да преживее предателството си срещу нашата идея… Но той заплати с достатъчно висока цена за неразумната си постъпка! — глухо каза професорът и вдигна глава.
— Разполагаме с много малко време… — осмели се да го прекъсне доктор Янсен.
— Трябва да спасим албумите! — напомни Ивац. Самберг ги погледна втренчено и дръпна брадичката си. После стана, разходи се напред-назад из стаята и най-неочаквано каза:
— Моето истинско име е доктор Грони. Хирург. Завърших медицина и започнах работа в едно градче в подножието на тази планина. В него освен мен имаше още трима лекари и отначало нито един болен не стъпваше в кабинета ми.