— Бързо след него! — викаше Янсен. — Този коридор води към езерото на минералния извор. — Професор Самберг! — крещеше той. — Спрете! Професор Самберг…
Но професорът бягаше, без да обръща внимание на виковете му.
Изведнъж изчезна.
— Езерото! — извика Янсен. — Бързо!
Водата стигаше вече до главите им. Напразно се мъчеха да намерят професора. От него нямаше и следа…
— Невъзможно е да го спасим! — каза накрая българинът. — Водата го е погълнала завинаги. Да се връщаме.
От отчаяние доктор Янсен опипваше дори страничните стени на галерията, като че ли професор Самберг можеше да се скрие там.
Ивац го хвана подръка и бавно тръгнаха назад.
— Да спасим албумите! — каза той, когато се върнаха в кабинета на изчезналия професор. Водата все повече се издигаше и бялата пара се кълбеше като дим от жертвена клада.
— Албумите са в чекмеджетата на бюрото му! — безволево каза Янсен. — Ключовете са върху бюрото.
Българинът внимателно ги издърпа, мъчейки се да не гледа в зловещия албум на „бъдещето“. Отключи чекмеджетата на бюрото. Албумите наистина бяха там. Докосна един. Но пръстите му потънаха в него. Албумът се разпадна и от него остана само купчина сива пепел. Пипна друг — същото. Той нервно разтваряше чекмедже след чекмедже, но всички албуми се разпадаха моментално. Накрая Ивац предпазливо пипна албума върху бюрото. Той се разпиля из цялата стая. Всичко беше ясно.
— Да вървим! — обърна се Ивац към доктор Янсен. — Тук няма повече какво да правим.
Излязоха.
Водата вече се беше издигнала толкова, че трябваше да плуват. С мъка достигнаха изхода. Янсен с много труд намери шайбата на вратата, завъртя я и с общи усилия едва успяха да я помръднат. Добре, че се отваряше навън. Минаха през нея и се измъкнаха на повърхността. Вратата се заключи след тях.
Доктор Янсен се отпусна на земята, захлупи глава и заплака…
Българинът се изправи до него и се загледа в черната врата, зад която се плискаха тъмните води на минералния извор, погълнали доктор Харм, професор Самберг и целия Институт за спасяване на човечеството и света…
Колко тайни и знания лежаха завинаги на дъното на наводнената бездна Дяволското копито.
Ивац си мислеше за създателите на албумите. Кои бяха те? Пришълци от други светове, нарочно подхвърлили тези албуми на Земята, за да насочат нейното развитие по погрешен път, или човек със зъл гениален ум, решил да си направи жестока шега с хората. Ивац си спомни иронията, зърната за момент в албума на бъдещето, и усети, че по жилите му пълзи студ. Безполезно беше преминал животът на такива надарени умове като професор Самберг и доктор Харм…
И колко хитро беше замислено всичко. Последният албум — албумът на бъдещето — лишава от съзнание човека, осъществил идеите, вложени в другите албуми, и задействува тайнствен импулс, под влияние на който останалите албуми се разпадат.
Но човечеството беше победило.
Ивац се усмихна, мислейки, че нищо не е в състояние да спре движението на човека напред, към безкрайните пространства на знанията, към необятните възможности на разума…
Той се приближи до Янсен, вдигна го и подкрепяйки го, каза:
— Да вървим! Хората ни чакат…
Двадесет и трета глава
Краят на Дяволското копито
Луи и Хосе изплашено вдигнаха очи. Обстановката около хижата беше неузнаваема. Вековни дървета, изтръгнати от корен, се бяха проснали на всички страни. Различни по размери камъни, довлечени от ударната вълна, се търкаляха наоколо. Грамаден скален къс се беше стоварил с всичка сила върху танка, който стоеше пред хижата и се белееше на купола му като странна шапка. Миришеше на озон, разтопена борова смола и стипчив пушек от тлеещи дървета.
— Бързо към пропастта! — извика задъхано Луи. — Може от експлозията да се е открила пукнатина към бездната. — И той хукна по склона.
Испанецът го последва. Прескачаха падналите дървета, заобикаляха скали и храсти и буквално летяха нагоре. Достигнаха площадката, където преди бяха устроили лагера си. В земята още личаха дупките от колчетата за палатките. Но когато стигнаха до пропастта и двамата застанаха в недоумение. Бездната я нямаше! Мястото, където трябваше да се намира, беше равно. Върху него се зеленееше трева, растяха храсти, дървета, цъфтяха цветя, стърчаха обрасли с мъх камъни…
— Не може да бъде! — прехапа нервно устни Хосе. — Ето дървото, на което бяхме закрепили скрипеца. Белезите по него си стоят…
— Много странно! — въртеше се на всички страни Луи. — Нима е възможно да изчезне цяла пропаст.
— Сигурен съм, че мястото е това! Почти толкова съм сигурен, колкото, че половината от хиляда са петстотин — ръкомахаше испанецът и дърпаше храстите, растящи на мястото на Дяволското копито. Но те не се помръдваха. Като че ли някой просто беше преместил част от земната повърхност и беше запълнил с нея пропастта. Не беше възможно да са сбъркали! Около бездната всичко си стоеше непокътнато. Липсваше само тя.