А какви размери! Не мизерният половин градус от Слънцето и Луната, а диаметърът им, умножен по четирийсет, което означаваше хиляда и шестстотин пъти по-голяма площ. Всяка поотделно бе достатъчна, за да изпълни човешкия ум с боязън и удивление; двете заедно представляваха невъобразима гледка.
На всеки четирийсет и два часа те завършваха по един цикъл от фазите си; когато Йо бе в началната си фаза, Юпитер бе в пълната си фаза и обратно. Но дори когато Слънцето се скриваше зад Юпитер и планетата показваше само тъмната си страна, тя неизменно стоеше на същото място — огромен черен диск, затъмняващ звездите. Понякога чернотата за миг биваше пронизвана от светкавици, чиито проблясъци, произведени от електрически бури, много по-силни от тези на Земята, траеха дълги секунди.
На противоположната страна на небето, Йо, който непрекъснато стоеше, обърнал една и съща страна към господаря си, се превръщаше в бавно кипящ казан от червено и оранжево, от чиито вулкани от време на време изригваха жълти облаци, които после падаха плавно, разстилайки се върху повърхността на спътника. Също като Юпитер, ала за малко по-дълъг период във времето, Йо представляваше свят без география. Лицето му се моделираше отново и отново в продължение на десетилетия, а лицето на Юпитер се променяше за дни.
Докато Йо клонеше към последната си четвъртина, огромният, обвит с ивици пейзаж на Юпитер проблясваше под дребното, далечно слънце. Понякога сянката на самия Йо или на някой от външните й спътници минаваше плавно през лицето на Юпитер; а всяко завъртане изнасяше на показ големия колкото цяла планета вихър на Голямото червено петно — ураган, продължил векове, дори хилядолетия.
Настанени между подобни чудеса, членовете на екипажа на „Леонов“ разполагаха с материал за изследване за цял живот, но естествените предмети на юпитеровата система се намираха в края на списъка им на приоритетите за изследване. Големия брат бе Номер 1; въпреки че корабите се бяха приближили само на пет километра, Таня продължаваше да забранява преки физически контакти.
— Ще чакам — заяви тя, — докато сме в състояние бързо да се измъкнем. Ще стоим и ще наблюдаваме, докато това стане възможно. Тогава вече ще обмислим следващата си крачка.
Вярно беше, че след петдесет минутно свободно падане най-после „Нина“ бе кацнала на Големия брат. Това даде възможност на Василий да изчисли масата на предмета, възлизаща на учудващо малката стойност от 950 000 тона, което означаваше, че гъстотата му не надминава тази на въздуха. Вероятно беше кух, който факт възбуди безкрайни размишления и предположения около това какво би могъл да съдържа.
Но в същото време практическите, всекидневни проблеми отвличаха мислите им. Домакинската суетня на борда на „Леонов“ и „Дискъвъри“ заемаше деветдесет процента от работното им време, макар че операциите бяха станали много по-ефективни, откакто двата кораба се бяха свързали с гъвкав коридор. Най-после Кърноу бе убедил Таня, че каруселът на „Дискъвъри“ няма неочаквано да сграбчи и разкъса корабите на парчета, така че сега те свободно преминаваха от единия кораб в другия само с помощта на две системи херметически врати. Никакви скафандри не бяха необходими за огромно удоволствие на всички с изключение на Макс, който обичаше да излиза в открития космос и да лети с „метлата“ си.
Чандра и Терновски бяха двамината от екипажа, останали съвършено незасегнати от тази мярка; фактически те живееха на борда на „Дискъвъри“ и работеха денонощно, продължавайки своя очевидно безкраен диалог с Хал.
— Кога ще свършите? — този въпрос им се задаваше поне веднъж на ден. Те нищо не обещаваха; Хал си оставаше все тъй умствено недоразвит.
После, седмица след осъществяването на срещата с Големия брат, неочаквано Чандра заяви:
— Готови сме.
От палубата за излитане на „Дискъвъри“ отсъстваха единствено двете дами-лекари, и то защото за тях просто нямаше място; те наблюдаваха по мониторите на борда на „Леонов“. Флойд бе застанал непосредствено зад Чандра, а ръката му не се отдалечаваше от апаратчето в джоба му, което Кърноу с вродената си дарба за точна фраза бе нарекъл „убиец на великани“.
— Нека отново подчертая — започна Чандра, — че не трябва да се говори. Различните ви акценти могат да го объркат; само аз ще говоря, никой друг. Разбрано ли е?
Чандра изглеждаше на ръба на изтощението, пък и гласът му звучеше така. И все пак в тона му личеше авторитет, който не бяха забелязали преди. Таня можеше да бъде господар навсякъде, но тук първият бе той.
Публиката — някои уловили се за удобни дръжки, други плаващи свободно в пространството — кимнаха утвърдително. Чандра включи някакво радиокопче и произнесе тихо, но ясно: