До нашите американски гости:
Честно казано, момчета, не си спомням вече кога за последен път ме нарекоха така. За всеки руснак от двайсет и първия век тази дума е връщане назад във времето на кораба „Потьомкин“ — спомен за матроските шапки с панделки, за червените знамена, за Владимир Илич, обръщащ се пламенно към работниците, застанал на стъпалата на вагона.
От детството ми обръщението винаги е било „братец“ или „дружок“ — изборът е ваш.
Добре дошли!
Флойд не бе спрял да се киска, четейки бюлетина, когато Василий Орлов се присъедини към него и двамата заплаваха по коридора на път за командната зала.
— Удивлява ме, товаришч, че Саша намира време да изучава и други неща освен инженерна физика. Винаги цитира стихове и пиеси, които не познавам, при това говори английски по-добре от… е, да речем, Уолтър.
— Защото винаги се е придържал към правилата на науката. Саша е, както казвате вие, черната овца в семейството. Баща му бил професор по английски език и литература в Новоросийск. В семейството се разрешавало да се говори на руски само от понеделник до сряда: от четвъртък до събота се говорело на английски.
— А в неделя?
— О, френски или немски, през седмица.
— Сега разбирам какво точно имаш предвид, като казваш „некултурный“; съвсем ми пасва. Саша чувства ли се виновен за своето… бягство? И защо изобщо е станал инженер с такова потекло?
— В Новоросийск скоро научаваш кои са слугите и кои са господарите. Саша бил амбициозен младеж, при това с блестящ ум.
— Както и ти, Василий.
— „И ти ли, Бруте?“ Виждаш ли, мога да цитирам и Шекспир „Боже мой! Что зто было?“
Флойд нямаше късмет; носеше се с гръб към стъклото за наблюдения и нищо не виждаше. Когато се обърна само след секунда, зърна познатата гледка с „Големия брат“, разполовил гигантския диск на Юпитер — неизменен пейзаж, откакто бяха тук.
Ала за Василий за миг, който щеше да се запечата завинаги в паметта му, остроръбестите контури съдържаха съвършено различна и невъобразима, невъзможна сцена. Като че ли внезапно се бе отворил прозорец към един друг свят.
Видението продължи по-малко от секунда, после безволевото премигване на очите го прекъсна. Гледаше към поле, осеяно не от звезди, а от слънца, като в най-оживения център на някоя галактика, или в сърцевината на сферично натрупване. В този миг Василий Орлов изгуби завинаги земното небе в сърцето си. Отсега нататък то щеше да му се струва непоносимо празно; дори могъщият Орион и възхитителният Скорпион едва щяха да се забелязват като слаби светлинни, незаслужаващи да ги погледнеш втори път.
Когато отново дръзна да отвори очите си, всичко бе изчезнало. Не, не съвсем. В самия център на заелия пак предишния си вид ебонитов правоъгълник все още слабо блестеше звезда.
Ала звездата помръдваше. Орлов премигна отново, за да премахне влагата от очите си. Да, движението бе осезаемо; не си въобразяваше.
Метеор? В шоковото състояние, в което се намираше, трябваше да изминат няколко секунди, преди Главният научен работник Василий Орлов да се досети, че бе невъзможно метеор да се появи в безвъздушно пространство.
После звездата внезапно припламна в светла диря и само след няколко мига изчезна зад ръба на Юпитер. По това време Василий бе възвърнал присъствие на духа и отново се бе превърнал в хладен, безстрастен наблюдател.
Вече имаше вярна представа за траекторията на предмета. Нямаше съмнение — той се движеше право към Земята.
V. Дете на звездите
Завръщане у дома
Имаше чувството, че се е събудил от дълъг сън, или от сън в съня. Огромната порта сред звездите го въведе отново в света на хората, ала той вече не бе обикновен човек.
Колко ли дълго бе отсъствал? Цял живот… не, два живота; един нататък, един насам.
Като Дейвид Боумън, командир и последен оцелял в екипажа на американския космически кораб „Дискъвъри“, той бе уловен в гигантски капан, заложен преди три милиона години и разчетен така, че да се задейства в подходящо време и при подходящ обект. Той бе попаднал в него, преминавайки от една вселена в друга, срещайки се с чудеса, някои от които вече разбираше, а други може би никога нямаше да възприеме с разума си.
Бе препускал с непрекъснато повишаваща се скорост по безкрайни коридори от светлина, докато изпревари самата светлина. Знаеше, че това бе невъзможно; ала вече му бе известно как става това. Както Айнщайн правилно бе писал: „Добрият Господ е хитър и лукав, ала никога зложелателен.“
Бе преминал през космически превключващи се системи — Голямата Централна Гара на Галактиките — и се появи, защитен от яростта й от непознати сили, близо до повърхността на гигантска червена звезда.