Бе наблюдавал парадоксален изгрев на повърхността на слънце, когато умиращото блестящо бяло джудже, обикалящо звездата, се издигна в своето небе — повехнало привидение, повличащо вълна от огън зад себе си. Не изпита страх, само учудване, дори когато космическата му капсула го откара долу в самия ад…
…за да пристигне, напук на всякакъв разум, в красив хотелски апартамент, обзаведен само с познати неща. Много от предметите обаче се оказаха фалшиви; книгите по лавиците бяха нарисувани, кутиите със закуска и кутиите с бира в хладилника, макар че носеха известни етикети, съдържаха една и съща лека храна с консистенция на хляб и с вкус, който можеше да мине за всичко, което си въобрази.
Бързо разбра, че е екземпляр в космическа зоологическа градина, а клетката му грижливо възпроизвежда картини от стари телевизионни програми. Зачуди се кога ли ще се появят пазачите му и как ли ще изглеждат физически.
Колко е бил глупав да очаква подобно нещо! Сега вече знаеше, че със същия успех човек може да се надява да види вятъра или да размишлява върху истинската форма на огъня.
После изтощението на мозъка и тялото му го връхлетяха неумолимо. Дейвид Боумън заспа за последен път.
Това бе странен сън, съзнанието му не бе изцяло изчезнало. Като жаба, пълзяща сред гора, нещо нахлу в мозъка му. Той го усети съвсем слабо, тъй като пълноценното усещане би го унищожило така лесно и сигурно, както и огньовете, бушуващи наоколо. Под равнодушната сигурност той не усещаше нито надежда, нито страх.
Понякога в дългия си сън сънуваше, че е буден. Годините бяха отлетели; веднъж се оглеждаше в огледало и видя сбръчкано лице, което едва разпозна като своето собствено. Тялото му бързаше към разпадането си, стрелките на биологическия часовник лудо препускаха къмто полунощ, която никога нямаше да достигнат. Защото в последния миг Времето спря и се завъртя обратно.
Изблиците на паметта му бяха уловени в капан: съвършено под контрол той съживяваше своето минало, всичкото познание, всичкият опит бяха изстискани от мозъка му и той отново се завърна в детството си. Ала нищо не се бе изгубило; всичко, което някога е бил, всеки миг от живота му, бе прехвърлен в обезопасена каса за съхранение. Дори когато единият Дейвид Боумън престана да съществува, другият стана безсмъртен, преминавайки отвъд необходимостите на материята.
Той бе божество в ембрионален стадий на развитие, все още не съвсем готово, за да се роди. Дълго плава в забрава със съзнанието какво е бил, но без да знае в какво се е превърнал. Все още се намираше в състояние на постоянна промяна, някъде между какавидата и пеперудата. А може би дори между гъсеницата и какавидата…
Тогава застоят се разчупи; Времето се върна в малкия му свят. Черната правоъгълна плоча, появила се внезапно пред него, му напомняше стар приятел.
Той я бе изпратил на Луната; беше я срещал в орбита около Юпитер; и някак си знаеше, че прадедите му я бяха срещали много, много отдавна. Макар все още да криеше бездънни тайни, самата тя повече не бе никаква тайна; сега той разбираше някои от силите й.
Стана му ясдно, че тя не бе единствена, че бяха цяло множество; и че каквото и да показваха апаратите, имаха един и същ размер — бяха толкова големи, колкото бе необходимо.
Колко очевидно бе сега математическото съотношение на страните му, последователността на квадратите 1:4:9! И колко наивно бе си въобразявал, че серията свършва дотук, само в три измерения!
И когато умът му се съсредоточи върху тези прости геометрични истини, празният правоъгълник се изпълни със звезди. Хотелският апартамент, ако, разбира се, изобщо бе съществувал, се разтвори в мозъка на своите създатели; а пред него блесна ослепителният водовъртеж на Галактиката.
Можеше да е красив, невероятно подробен модел, вграден в пластмасов блок. Но той го възприемаше реално, като цяло, с усещания, по-фини от зрението. Ако пожелаеше, можеше да съсредоточи вниманието си върху която и да е от стотиците милиарди звезди.
Ето къде беше, плаваше в огромната река от слънца, преполовил пътя между извиващите се огньове на галактическото ядро и самотните разпръснати часовои по края. Ето откъде произхождаше, от далечния край на този небесен хаос, от змиевидната ивица тъмнина, без нито една звезда по нея. Знаеше, че този безформен хаос, видим единствено на фона на блясъка от огнената мъгла далеч отзад, бе все още неизползваното вещество на съзиданието, суровината на бъдещите еволюции. Тук Времето не беше още започнало; нямаше да започне, докато слънцата, които сега горяха, вече мъртви с много години, се осветят и променят формата на тази празнота.