Той несъзнателно я бе пресякъл веднъж; сега, подготвен много по-добре, макар и изцяло невеж що се отнася до импулса, който го тласкаше, трябваше да я прекоси още веднъж…
Галактиката избликна от металната рамка, в която я бе затворил; звезди и мъглявини валяха край него и създаваха илюзията за безкрайна скорост. Призрачни слънца експлодираха и изчезваха, а той като сянка се плъзгаше през сърцевината им.
Звездите избледняваха, избледняваше блясъкът на Млечния път, мержелеещ се в бледата призрачност на славата, която бе познавал някога, и може би някой ден отново щеше да опознае. Беше се завърнал пак в космоса, който хората наричаха реален, в същата точка, от която го бе напуснал преди секунди, а може би преди векове.
Ясно осъзнаваше заобикалящата го действителност, много по-ясно, отколкото в онова по-ранно съществуване на неизброимите сензорни енергетични източници от външния свят. Можеше да се съсредоточи върху който и да е от тях и внимателно да го разгледа, да види буквално всички безбройни подробности, да забележи фундаменталната зърниста структура на време и пространство, зад които съществуваше единствено хаос.
Можеше да се придвижва, макар да не знаеше по какъв начин. Ала нима някога го е разбирал, дори тогава, когато притежаваше тяло? Веригата команди от мозъка до крайниците му бе мистерия, за която никога не се бе замислял.
Едно усилие на волята му и спектърът на близката звезда се премести към синьото, и то точно толкова, колкото той искаше. Той падаше към нея приблизително със скоростта на светлината: макар че ако желаеше, можеше да се движи и по-бързо, ала не бързаше за никъде. Имаше още доста информация за преработване, много неща трябваше да се вземат предвид… и още повече да се спечелят. Знаеше, че това бе настоящата му цел; но знаеше също така, че тя е само част от много по-мащабен план, който с времето щеше да бъде разкрит.
Не си и помисли за огромната порта между вселените, която бавно се стопи зад него, нито за загрижените същества, скупчили се край нея в примитивния си космически кораб. Те бяха част от спомените му; ала сега го зовяха по-мощни сили отново към света, който не се бе надявал, че ще види пак.
Чуваше множеството гласове, които ставаха все по-силни, тъй като той също растеше и от звезда, почти невидима на фона на слънчевата корона, се превърна най-напред в тънък полумесец и накрая в блестящ синьо-бял диск.
Те знаеха, че той пристига. Там долу върху гъсто населения глобус алармените сигнали вероятно пробляскваха върху радарните системи, огромните търсещи телескопи разузнаваха из небесната шир, а историята, такава, каквато я познаваха хората, клонеше към своя завършек.
Разбра, че на хиляда километра под него се е събудил заспал източник на смърт и се е раздвижил в орбитата си. Слабата му енергия не беше заплаха за него; разбира се, той можеше успешно да я използва.
Навлезе в лабиринта на електрическата схема и леко си проби път до смъртоносния център. По-голямата част от разклоненията не бяха важни; те представляваха слепи коридори, които служеха за защита. Под критичния му поглед тяхната цел бе детински проста; лесно ги подмина всичките.
Оставаше една последна бариера — неразработеното, ала ефективно механично реле, разделящо два контакта. Ако не се съединяха, нямаше да има енергия, която да активира последната поредица.
Той издигна стена пред себе си и за първи път позна неуспеха и безсилието. Няколко грамовия микрокомутатор изобщо не поддаде. Той все пак бе същество, съставено от чиста енергия; засега светът на инертната материя бе извън обсега му. Е, добре, на тази задача съществуваше много прост отговор.
Все още имаше много да се учи. Електрическият импулс, който той индуцира в релето, бе тъй мощен, че почти стопи бобината, преди да задейства включващия механизъм.
Микросекундите бавно отминаха. Беше му интересно да наблюдава как експлозивните лещи фокусират енергията си, както малката кибритена клечка възпламенява композиция, пълна с експлозиви, която пък от своя страна…
Мегатоновете цъфнаха в беззвучна детонация, която подари на половината спящ свят кратък, лъжовен изгрев. Като феникс, възродил се от пепелта, той абсорбира онова, от което се нуждаеше, а останалото изхвърли. Далече долу щитът на атмосферата, пазещ планетата от толкова рискове, поглъщаше най-опасната част от радиацията. Ала някои хора и животни без късмет никога нямаше да могат да виждат отново.
В резултат на експлозията Земята изглеждаше така, като че ли бе останала безмълвна от удара. Шумовете в сектора на късите и средните вълни изцяло заглъхнаха, отразени от внезапно възбудената йоносфера. Само микровълните продължаваха да проникват през невидимото и бавно разпадащо се огледало, обгръщащо планетата, а повечето от тях се наслагваха твърде близо една връз друга и той не можеше да ги улови. Няколко изключително мощни радара все още бяха фокусирани върху него, но това нямаше никакво значение. Дори не си направи труда да ги неутрализира, което би било твърде лесно. А ако на пътя му се изпречеха още бомби, той щеше да се отнесе към тях със същото безразличие. Засега притежаваше енергията, която му бе необходима.