Сестрата не й обърна абсолютно никакво внимание, дори когато пръчката премина през нея. Вместо това успокояващо изговори:
— Нали е чудесно? Изяж го, скъпа.
Хитра усмивка се появи върху лицето на Джеси, но тя се подчини. След миг вече се хранеше с апетит.
— Видя ли? — попита техникът. — Отлично разбира какво става. Доста по-умна е, отколкото иска да мине през всичкото време.
— Първата ли е?
— Да. Останалите смятат, че това е наистина сестра Уилямс, която им носи храната.
— Е, мисля, че няма никакво значение. Погледни я колко е доволна, само защото ни е надхитрила. Яде храната си, което е и целта на упражнението. Но трябва да предупредим сестрите — всички, не само Уилямс.
— Защо, о, да. Следващия път може да не е холограма, така че помисли си за съдебните дела, които ще заведе срещу нас, персонала ни, който работи на акумулатори.
Кристъл Спринг
Индианците, както и жителите на Кахун, които се бяха преместили тук от Луизиана, твърдяха, че Кристъл Спринг е бездънен извор. Това, разбира се, бе такава глупост, че самите те не си вярваха. Трябваше само да си сложиш маска и шнорхел и да поплуваш няколко метра, за да видиш ясно очертаната малка пещера, от която извираше кристално чиста вода, а по края се виеха тънки зелени водорасли. Тъкмо през тях надничаха очите на Чудовището.
Две тъмни окръжности, една до друга — макар и неподвижни, какво друго биха могли да бъдат? Това спотаено присъствие добавяше неизразимо вълнение при всяко плуване натам; някой ден Чудовището щеше да напусне бърлогата си и да се втурне нагоре, да разпръсне рибата наоколо в преследване на по-едра плячка. Никога Боби или Дейвид нямаше да признаят, че Чудовището не бе нищо друго освен един захвърлен, несъмнено откраднат отнякъде велосипед, полупогребан сред водораслите на сто метра дълбочина.
Трудно бе да се повярва, че дълбочината е сто метра, дори след като безспорно го доказаха с въженце и тежест. Боби, по-възрастният и по-добрият гмуркач, се бе спуснал навярно на десетина метра дълбочина и бе докладвал, че дъното остава все тъй дълбоко, колкото и преди.
Ала сега Кристъл Спринг бе на път да разкрие тайните си; може би легендата за конфедералното съкровище бе вярна, напук на презрението на всички местни историци. Най-малкото биха могли да привлекат шефа на полицията, неизменно превъзходната полиция, — като открият няколко револвера, изхвърлени във водата след извършени наскоро престъпления.
Малкият въздушен компресор, който Боби намери сред непотребните вещи, натрупани в гаража, здраво пухтеше след първоначалните проблеми, които имаха при задействането му. На всеки няколко секунди той се давеше и бълваше облаци син дим, ала не проявяваше признаци, че може да спре.
— Дори да спре — каза Боби, — какво от това? Щом момичетата от Подводния театър могат да изскачат от петдесет метра дълбочина без дихателни тръби, и ние ще можем. Съвсем безопасно е.
В такъв случай, помисли си мигновено Дейв, защо да не кажем на мама какво ще правим и защо чакахме татко отново да замине за Кейп за изстрелването на следващата совалка? Ала всъщност не изпитваше истинско угризение; Боби винаги знаеше най-добре. Сигурно е чудесно да си на седемнайсет и да знаеш всичко. Въпреки желанието си, не би прахосал и половината от времето си за глупавата Бети Шулц. Истина беше, че е много красива, но, дявол да го вземе, та тя беше момиче! Толкова труд им костваше да се отърват от нея тази сутрин.
Дейв бе свикнал да го третират като опитно мишле; та за какво друго служат по-малките братя? Той намести маската върху лицето си, нахлузи плавниците си и се плъзна в кристалната вода.
Боби му подаде шнорхела със старата захапка, която бяха прикрепили към него. Дейв пое въздух и направи гримаса.
— Има ужасен вкус.
— Ще свикнеш. Влизай, но не по-дълбоко от онази тераса. Тъкмо там ще започна да нагласявам винтила за налягането, така че недей да хабиш въздуха. Когато дръпна тръбата, излизаш.
Дейв леко се плъзна под повърхността и навлезе в страната на чудесата. Посрещна го спокоен едноцветен свят, твърде различен от кораловите рифове на Кийс. Нямаше и помен от пищните цветове на океана, където животът, животински и растителен, се кичеше с всички цветове на дъгата. Тук се забелязваха само нежните нюанси на синьото и зеленото, а рибите приличаха на риби, не на пеперуди.
Той бавно заплува надолу, влачейки маркуча зад себе си, като поспираше да глътне от мехурчетата, колчем усетеше нужда. Усещането за свобода бе тъй приятно, че той почти не забелязваше ужасния мазен вкус в устата си. Когато стигна до терасата — която всъщност беше много стар ствол на дърво, обрасъл с водорасли до такава степен, че бе невъзможно да се разпознае, — седна и се огледа.