Виждаше направо през извора чак до зелените склонове на отдалечената страна на пълния с вода кратер, поне на двеста метра разстояние. Нямаше много риба, само малък пасаж се изви край него като дъжд от сребърни монети на слънчевата светлина, стичащ се отгоре надолу.
Тук бе и един стар приятел, спрял се, както обикновено, в цепнатината, откъдето водите на извора започваха своето пътешествие към океана. Малък алигатор („ала достатъчно голям“, бе казал веднъж весело Боби. „По-голям е от мен“.) висеше вертикално без видима подпора и само носът му се показваше на повърхността. Никога не го закачаха, нито пък той ги бе закачал някога.
Маркучът нетърпеливо потрепна, Дейв с радост заплува обратно; не си бе представял колко е студено там, в недостижимите дълбини — стана му определено зле. Ала горещото слънце бързо възвърна доброто му настроение.
— Няма проблеми — възторжено възкликна Боби. — Само гледай винтилът да е на такова положение, че стрелката, показваща налягането, да не падне под червената линия.
— На каква дълбочина ще се спуснеш?
— До дъното, ако почувствам, че мога.
Дейв не прие думите му на сериозно; и двамата знаеха за екстаза от дълбините и за азотната наркоза. Освен това старият градински маркуч бе само трийсет метра дълъг. И това щеше да е много като за първи експеримент.
Както много пъти преди, той наблюдаваше със завистливо обожание как по-големият му брат прие новото предизвикателство. Плувайки без абсолютно никакво усилие, както плуваха рибите около него, Боби се плъзна надолу в тайнствената синя вселена. Обърна се веднъж и енергично посочи маркуча, като му даде недвусмислено да разбере, че се нуждае от по-голямо налягане.
Въпреки че го връхлетя ужасно главоболие, Дейв помнеше задълженията си. Той бързо се върна при стария компресор и отвори контролния винтил до максимум.
Последният му спомен от Боби бе уверено спускащата се, обсипана със слънчеви петна фигура, която завинаги изчезна от неговия свят. Восъчната фигура на погребалната ниша представляваше някакъв непознат за него човек, който нямаше нищо общо с Робърт Боумън.
Бети
Защо бе дошъл тук, защо се върна като неспокоен дух на сцената на старото терзание? Нямаше представа; посоката на движението му бе неосъзната, докато не зърна кръглото око на Кристъл Спринг в гората под него.
Той бе властелин на света, ала усещането му за разрушителната скръб, която от години не бе изпитвал, го парализираше. Както става обикновено, времето беше излекувало раната; и все пак сякаш беше вчера, когато стоеше и плачеше пред изумруденото огледало и виждаше единствено само отражението на заобикалящите го кипариси, обрасли с испански мъх. Какво ставаше с него?
И сега, все още без определена цел, а като че ли довлечен от някакво слабо течение, той се носеше на север към държавната столица. Търсеше нещо; каквото и да беше то, щеше да разбере едва когато го открие.
Никой, нито един апарат не проследяваше пътя му. Не излъчваше така разточително енергията си, почти бе започнал да я контролира, както навремето бе започнал да контролира изгубените си крайници, които обаче не бе успял да забрави. Потъна като мъгла в подземията, които не можеха да бъдат срутенти от никакво земетресение, и се намери сред милиарди складирани спомени и заслепяващи, премигващи мрежи от електронни мисли.
Тази задача беше по-сложна от задействането на атомна бомба и му отнемаше малко повече време. Преди да открие информацията която търсеше, направи една досадна грешка, ала не се погрижи да я поправи. Никой никога не разбра защо следващия месец триста данъкоплатци от Флорида, чиито имена започваха с буквата „Ф“, получиха чекове — за по един долар всеки. Струваше няколко пъти повече от надплащането да се сложи всичко в ред, а обърканите компютърни инженери накрая хвърлиха вината върху някакъв космически дъжд. Което като цяло не бе твърде далеч от истината.
За няколко милисекунди той се придвижи от Талахасий до Саут Магнолия Стрийт 634, Тампа. Адресът бе същият; нямаше да си губи времето в търсене.
Но всъщност той никога не бе възнамерявал да го търси, до мига, когато го стори.
След три раждания и два аборта Бети Фернандес (родена Шулц) беше все още красива жена. В момента се бе дълбоко замислила; гледаше телевизионна програма, която й навяваше спомени — и горчиви, и сладостни.