Три милиона години. Откъде знаеше това?
От ехтящата тишина, към която отправи въпроса си, не последва никакъв отговор. Ала в същия миг зърна познатата черна правоъгълна форма, която се появи отново пред очите му. Той се приближи и в дълбините й видя сянка, като че ли бе някакво отражение в мастилено езеро.
Тъжните и объркани очи, които го гледаха вторачено изпод окосменото и ниско чело, се взираха някъде зад него, в бъдещето, което нямаше никога да видят. Защото това бъдеще бе самият той, след стотици хиляди поколения.
Там бе започнала историята; поне това можеше да разбере. Но как и преди всичко — защо? — това беше тайна, която все още криеха от него.
Имаше едно последно задължение, най-трудното. Все още притежаваше душевността на човек и затова го отложи за най-накрая.
Сега пък какво иска? — зачуди се сестрата и насочи телевизионния монитор към старата дама. Вече опита много номера, ала за първи път я виждам да си говори, боже мой! Какво ли казва?
Микрофонът не бе достатъчно чувствителен, за да улови думите, но това едва ли имаше някакво значение. Джеси Боумън рядко изглеждаше тъй спокойна и доволна. Макар че очите й бяха затворени, на лицето й се бе появила почти ангелска усмивка, а устните й продължаваха да шепнат нещо.
После надзирателката видя нещо, което се опита да забрави, защото ако го докладваше, щеше собственоръчно да подпише дисквалификацията си като медицинска сестра. Гребенът върху нощното шкафче бавно и на подскоци се издигна във въздуха, сякаш бе повдигнат от непохватни, невидими пръсти.
При първия опит не успя; след това, с известна трудност, той започна да причесва дългите сребърни кичури, като от време на време се спираше, за да среши някои заплетени косми.
Сега Джеси Боумън не говореше, ала продължаваше да се усмихва. Гребенът се задвижи с повече увереност и вече не подскачаше.
Сестрата не бе сигурна колко време продължи това. Тя стоеше като парализирана, докато гребенът отново се върна на мястото си.
Десетгодишният Дейв Боумън бе свършил онова, което винаги бе мразил, а майка му толкова обичаше. А един друг Дейвид Боумън, сега без възраст, за първи път бе победил опърничавостта си.
Когато сестрата пристигна, за да проучи нещата, Джеси Боумън продължаваше да се усмихва. Сестрата бе твърде изплашена, за да бърза; всъщност имаше ли някакво значение?
Възстановяване
Шумът и бъркотията на Земята се чуваха вече приятно приглушени от милионите километри разстояние. Екипажът на „Леонов“ наблюдаваше с вълнение, макар и с известно безпристрастие, дебатите в Обединените нации, интервютата с известни учени, теоретизирането на политическите коментатори, деловитите и в същото време ужасно противоречащи си съобщения на хората, наблюдавали НЛО. Не можеха с нищо да помогнат, тъй като нямаха интересни наблюдения. „Загадка“ или „Големия брат“ оставаше все тъй тъпо безразличен към тяхното присъствие, както и преди. Това бе, разбира се, самата ирония на положението; всички бяха напуснали Земята, за да разкрият една загадка, а като че ли отговорът бе там, откъдето бяха тръгнали.
За първи път бяха благодарни на факта, че скоростта на светлината не бе много висока и на двучасовото закъснение, което правеше невъзможно излъчването на интервюта на живо по веригата Земя-Юпитер. Дори сега Флойд бе засипан с поръчки от средствата за информация, така че накрая отказа да работи. Нямаше нищо повече за казване, при това го бе заявил поне сто пъти.
Още повече че им оставаше още много работа. „Леонов“ трябваше да се подготви за дългото пътешествие към дома и да бъде готов да потегли веднага щом се открие прозорецът. Времето не бе критично; дори да закъснееха с цял месец, просто пътуването им щеше да продължи по-дълго. Чандра, Кърноу и Флойд нямаше дори да забележат, тъй като щяха да проспят пътешествието към Слънцето; ала останалите от екипажа бяха решени да тръгнат още щом законите на небесната механика разрешат.
„Дискъвъри“ все още им създаваше доста проблеми. Корабът не разполагаше с достатъчно гориво до Земята дори ако тръгнеше много по-късно от „Леонов“ и се движеше в орбита, при която се изисква минимално количество енергия, пътуването щеше да му отнеме почти три години. А това пък щеше да е възможно, само ако Хал се програмираше толкова надеждно, че да проведе мисията без човешка намеса, с изключение на дълговълново наблюдение. Без него „Дискъвъри“ отново щеше да се превърне в изоставен кораб.
Беше вълнуващо — всъщност дълбоко трогателно — да се наблюдава постепенното възвръщане на Хал към предишното му съществуване от дете с мозъчно увреждане през объркан юноша, а после до възрастен, който изпитва леко снизхождение към околните. Макар да знаеше, че подобни антропоморфни етикети са безкрайно объркващи, на Флойд му бе невъзможно да ги избегне.