— Направих проверка на системата за рециклиране на „Дискъвъри“; съвсем лесно може да бъде приведена в действие. Освен това ние, индийците, можем да минем с много малко.
Беше необичайно за Чандра да се позовава на произхода си, както и да прави лични изявления; неговото „искрено признание“ бе единственият пример, който Флойд помнеше. Но той не се съмняваше в твърдението му; веднъж Кърноу бе отбелязал, че доктор Чандра има физика, която се постига с вековен глад. Макар да звучеше като невежлива забележка, характерна за инженера, тя бе направена без сянка от злоба — всъщност в нея звучеше съчувствие; въпреки, разбира се, че не достигна до ушите на Чандра.
— Е, все още ни остават няколко седмици, за да решим. Ще обмисля предложението ви и ще разговарям с Вашингтон.
— Благодаря ви, имате ли нещо против да започна подготовката?
— Ъ-ъ… съвсем не, освен ако не се намесят с вече готови планове. Помнете — Наземната контрола ще трябва да вземе решението.
А аз знаех точно какво ще каже Наземната контрола. Беше лудост да се очаква, че човек би могъл да оцелее след три години самота в космоса.
Но всъщност Чандра винаги е бил сам.
Пожар в бездната
Земята бе останала далеч зад него, а величествените чудеса на юпитеровата система внезапно се разкриха пред погледа му, когато получи откровението.
Как е могъл да бъде тъй сляп — тъй глупав! Сякаш се бе движил насън; започваше да се събужда.
Кой си ти? — извика той. Какво искаш? Защо направи това с мен?
Не получи отговор, макар да беше сигурен, че са го чули. Усещаше… присъствие, както се изразяваха хората, в случаите, когато човек със сигурност може да каже дори със завързани очи, че е в затворено помещение, а не в празно, открито пространство. Наоколо си усещаше слабото ехо на огромен всеобхващащ разум, на непреклонна воля.
Той отново се обърна към кънтящата тишина и отново не получи пряк отговор, усети само бдителното присъствие. Много добре; щеше да открие сам отговорите.
Някои от тях бяха очевидни; които и да бяха или каквито и да бяха, те се интересуваха от Човечеството. Бяха изсмукали и складирали спомените му за собствените си загадъчни цели. А сега вършеха същото с най-интимните му чувства, понякога с негова помощ, друг път — без нея.
Не се противопоставяше, обработката, през която бе преминал, правеше невъзможна подобна детинска реакция. Бе надживял любов и омраза, желание и страх — ала не беше ги забравил и все още разбираше, че именно те управляваха света, част от който бе и той до неотдавна. Нима това бе стремежът на съществуването? Ако е така, каква беше крайната цел?
Той се бе включил в играта на боговете и трябваше да научи правилата.
Нащърбените скали на четирите малки външни луни, Синопе, Пасифе, Карме и Ананке премигнаха през полето на съзнанието му; последваха ги Елара, Лизитея, Хималия и Леда на половината разстояние от Юпитер. Не им обърна никакво внимание; пред него стоеше сипаничавото лице на Калисто.
Той обиколи един-два пъти очуканото кълбо, което бе по-голямо от земната Луна и сензори, за чието съществуване и не подозираше, пробиха външните му пластове, състоящи се от лед и прах. Любопитството му бързо бе задоволено; този свят представляваше замръзнала вкаменелост, все още пазеща следите на сблъсъци, които преди много ери сигурно здравата са го раздрусали. Едното полукълбо наподобяваше гигантско биволско око, серия от концентрични пръстени, по които твърдата скала се бе издигнала на гребени, високи много километри, под влиянието на някакъв неистов удар като че ли с чук, нанесен от космоса.
Няколко секунди по-късно той вече обикаляше Ганимед. Това бе много по-сложен и интересен свят; макар и тъй близо до Калисто и с почти същите размери, той изглеждаше съвършено различно. Наистина там имаше множество кратери — ала повечето от тях сякаш бяха буквално изорани в повърхността. Най-необикновената черта на пейзажа на Ганимед бе присъствието на извиващи се ленти, образувани от десетки успоредни улеи, раздалечени на километри един от друг. Набраздената повърхност бе като че ли изорана от цели армии пияни орачи, клатушкали се напред-назад върху спътника.
За няколко обиколки той видя на Ганимед повече, отколкото всички космически сонди, изпратени от Земята, и картотекира познанията си за бъдещи нужди. Някой ден това щеше да бъде важно, беше сигурен, макар да не можеше да каже защо точно — както не можеше да определи импулса, тласкащ го тъй целенасочено от свят на свят.
Беше го довел до Европа. Въпреки че все още бе повече пасивен наблюдател, в него бе започнал да се проявява известен интерес, вниманието му бе започнало да се съсредоточава, волята му също. Дори да бе марионетка в ръцете на невидим и необщителен господар, забелязваше се изтичане на мисли от контролиращата го сила — може би нарочно — и тези мисли проникваха в собственото му съзнание.