Вече научи всичко, което искаше да разбере — или което те искаха да разберат. Оставаше му още една луна, която трябваше да посети; след няколко секунди горящият пейзаж на Йо се плъзна под него.
Точно както очакваше. На спътника имаше в изобилие и енергия, и храна, ала не бе дошло времето, за да съществуват в хармония. Около някои от най-хладните серни езера се забелязваха първите признаци на живот, но още преди каквато и да е организация на живота всички преждевременни опити падаха обратно във врящия казан. Едва след милиони години, когато силите, поддържащи горещината в пещите на Йо, изчезнеха, щеше да се появи нещичко, което би заинтересувало биолозите в този изпепелен и стерилен свят.
Не остана дълго на Йо и изобщо не посети малките вътрешни луни в полите на призрачните пръстени на Юпитер — самите те бяха само бледи сенки на блестящите сатурнови пръстени. Най-великият от световете бе пред очите му; щеше да го проучи тъй, както никое човешко същество досега или в бъдеще нямаше да може да го направи.
Дългите милиони километри филизи магнитна сила, внезапната експлозия на радиовълни, гейзерите електрическа плазма, по-широки от планетата Земя — всички те бяха ясно видими, за него, като облаците, обгръщащи планетата в многоцветно великолепие. Можеше да разбере сложната конструкция на техните взаимодействия и осъзнаваше, че Юпитер е много по-прекрасен, отколкото си представяха хората.
Дори когато падаше през бумтящото сърце на Голямото Червено Петно със светкавицата на огромните като континенти гръмотевични бури, които ехтяха покрай него, той разбра как е просъществувала планетата цели векове наред, макар да бе изтъкана от газове, далеч не толкова плътни, колкото газовете, образуващи земните урагани. Когато навлезе в по-тихите дълбини, тънкият писък на водородния вятър заглъхна и суграшица от восъчни снежинки — някои вече слели се в едва осезаеми планини от въглеводородна пяна — се спускаха от висините над него. Бе вече достатъчно топло, за да може водата да съществува в течно състояние, ала тук нямаше океани; чисто газовата среда бе прекалено слаба, за да ги издържи.
Той се спускаше от пласт на пласт по облаците, докато навлезе в район с толкова ясна прозрачност, че дори простото човешко око можеше да види какво има на хиляда километра разстояние. Това бе малка частичка от огромната спирала на Голямото Червено Петно; тази част съдържаше тайна, която отдавна бе подозирана от хората, но никога не бе доказана.
В подножието на плаващите планини от пяна се гушеха малки облаци с ясно очертани контури, всички с еднакви размери, изпъстрени с червени петънца. Бяха малки само в сравнение с неимоверно големите, нечовешки огромни форми наоколо; най-малкият от тях би покрил средно голям град.
Очевидно беше, че са живи, тъй като се движеха бавно и решително по краищата на въздушните планини, сякаш огромно стадо овце пасеше по склоновете им. В метровия радиообсег ясно, макар и тихо, се чуваха звуците, с които общуваха помежду си на фона на пращенето и трясъците, идващи от Юпитер.
Като живи облаци газ те се носеха в тясното пространство между замръзналите висини и изпепелените дълбини. Тясно, да — и въпреки всичко много по-голямо от цялата биосфера на Земята.
Не бяха сами. Сред тях леко се носеха други същества, тъй малки, че лесно можеше да ги отмине, без да ги забележи. Някои от тях имаха невероятна прилика със земните самолети и размерите им бяха почти същите. Но и те бяха живи — може би хищници, може би паразити, или бяха просто пастири.
Една нова глава от еволюцията, толкова чужда, колкото бе наблюдавал и на Европа, се разтваряше пред него. Реактивни торпеда преследваха като сепии в земните океани и разкъсваха огромните газови кълбета. Ала балоните не бяха беззащитни; някои отвръщаха на нападението с електрически светкавици и с пипала, завършващи с щипци като километрични триони.
Имаше дори още по-странни форми, използвали почти всички възможности на геометрията — екстравагантни, прозрачни хвърчила, тетраедри, сфери, полиедри, плетеници от виещи се ленти… като гигантски планктон на юпитеровата атмосфера, те бяха създадени да плават във въздуха като паяжини по възходящите течения, докато се самовъзпроизведат; после щяха да бъдат изметени надолу в дълбините, за да се превърнат във въглероди и да бъдат рециклирани в ново поколение. Той изучаваше един свят над сто пъти по-голям от Земята и макар да виждаше безброй чудеса, те ни най-малко не подсказваха за съществуването на интелект. Радиогласовете, идващи от огромните балони, съдържаха прости съобщения — предупреждения или възклицания на страх. Дори ловците, от които се очакваше да са стигнали до по-висока степен на организация, приличаха на акулите в земния океан — безмозъчни автомати.