— Тъкмо това възнамерявам да сторя. А ако няма резултат…
— Тогава?
— Съществува едно просто решение. Какво още може да направи по време на пътуването ни? Във всички случаи, когато тръгнем за дома, той ще бъде в хибернация. Винаги можем да му забием иглата, нали така казвате?
— Пфу! Същият номер, който ми изигра Катерина. Като се събуди, много ще се сърди.
— Но вече ще бъде на Земята в безопасност и ще е твърде зает. Сигурна съм, че ще ни прости.
— Мисля, че не говориш сериозно. Дори да те подкрепя, във Вашингтон ще вдигнат пара. Освен това, ако нещо се случи и наистина имаме страшна нужда от него? Нали съществува двуседмичен период, преди да се съживи човек в хибернация?
— На възрастта на Хейуд този период е повече от месец. Да… ще се компрометираме. Но какво мислиш да правим? Той свърши работата, за която са го изпратили, освен това ни наблюдаваше добре. Сигурна съм, че и ти си получил инструкции по този въпрос в някое забутано предградие на Вирджиния или Мериленд.
— Нито потвърждавам, нито отричам. Искрено казано, аз съм един отвратителен таен агент. Говоря твърде много, ненавиждам Сигурността. Цял живот се боря да вдигна рейтинга си. И винаги съществува опасност да бъда класифициран като „Надежден“ или, не дай си боже, „Поверителен“. Ще отида и ще им вдигна скандал. Макар че това в наше време е вече много трудно.
— Уолтър, ти си непо…
— Непоправим?
— Точно тази дума имах предвид. Но да се върнем на Хейуд, моля те. Не искаш ли първо ти да поговориш с него?
— Искаш да кажеш да повиша настроението му? По-скоро бих помогнал на Катерина да му забие иглата. Нашата психика е различна от вашата. Той си мисли, че аз съм един бъбрив клоун.
— Което твърде често е вярно. Но по този начин ти само прикриваш истинските си чувства. Повечето от нас вярват, че дълбоко в теб се крие един истински хубав човек, който се бори да излезе на повърхността.
За миг Кърноу изгуби и ума и дума. Накрая измърмори:
— О, много добре, ще направя всичко възможно. Но не очаквайте чудеса; в профила си имам 2 за тактичност. Къде ли се крие той сега?
— В гаража. Твърди, че работи върху последния си доклад, но не му вярвам. Просто иска да се махне от всички нас, а това е най-спокойното място.
Ала не това бе причината, въпреки че наистина бе важно. За разлика от карусела, където се извършваше по-голямата част от действията на „Дискъвъри“, в гаража имаше нулева гравитация.
В самото начало на космическата ера хората открили еуфорията, причинена от безтегловността, и си спомнили за свободата, от която се били лишили завинаги, напускайки древната утроба на морското дъно. Известна част от тази свобода се възвръщаше извън гравитационното поле; със загубата на теглото изчезваха и много от земните грижи и тревоги.
Хейуд Флойд не бе забравил мъката си, но тук тя бе по-лесно поносима. Когато вече бе в състояние да погледне на въпроса безстрастно, той се изненада от силата на собствената си реакция на едно събитие, което не бе тъй неочаквано. В него имаше нещо повече от изчезването на любовта, макар че именно тя бе най-лошото. Ударът го завари съвършено уязвим, защото в същия момент кривата на биотоковете му вървеше надолу и той не можеше нито да роди, нито да сътвори нещо.
Много добре знаеше защо. Бе постигнал всичко, което очакваше да направи, благодарение на познанията и на сътрудничеството с колегите си (знаеше, че с настоящия си егоизъм ги предава). Ако всичко вървеше както трябва — това, за което се молеха на Космоса! — щяха да се върнат на Земята с товар познания, какъвто нито една експедиция досега не бе натрупала, а няколко години по-късно дори изгубеният навремето „Дискъвъри“ щеше да бъде върнат на строителите си.
Ала това не бе достатъчно. Непреодолимата енигма на „Големия брат“, само на няколко километра от тях, си оставаше неразгадана и се присмиваше на човешките стремления и постижения. Точно както неговият аналог на Луната бе постъпил десет години преди това за миг се бе съживил, после бе потънал в непроницаема инертност. Приличаше на затворена врата, по която удряха с чук, ала напразно. Като че ли Дейвид Боумън единствен бе намерил ключа.
Може би затова усещаше, че тихото и понякога дори тайнствено място го привлича неимоверно силно. Оттук, от това празно сега гнездо, Боумън бе поел към последната си мисия през кръглия люк, водещ към безкрайността.
Мисълта не го потисна, а го ободри, със сигурност го отвлече от собствените му проблеми. Изчезналият близнак на „Нина“ бе част от историята на космическите изследвания; беше отишъл, както старите хора обичаха да казват и с думите си извикваха хем усмивка, хем потвърждение на древната истина, „където човешки крак не бе стъпвал…“. Къде ли се намираше това място? Дали някога щеше да разбере?