Често оставаше с часове в натъпканата с апаратура, но удобна малка капсула, опитваше се да събере мислите си и от време на време диктуваше бележките си; останалите членове на екипажа уважаваха желанието му да остане сам със себе си, защото разбираха причината. Избягваха да се приближават до гаража, пък и нямаше нужда да го правят. Подновяването му бе оставено за в бъдеще и за някого другиго.
Веднъж или два пъти, когато се почувства потиснат, той се улови да мисли: „Ами ако бях наредил на Хал да отвори люка на гаража и бях потеглил по следите на Дейвид Боумън? Дали щях да бъда поздравен от онова чудо, което е видял той и което Василий зърна преди няколко седмици? Това би решило всичките ми проблеми…“
Дори мисълта за Крис да не го възпираше, имаше друга уважителна причина, поради която подобен самоубийствен акт бе невъзможен. „Нина“ бе много сложен апарат; той можеше да борави с капсулата толкова, колкото и да пилотира бомбардировач.
Не бе създаден за дръзки изследвания; затова тази му мечта щеше да си остане завинаги неосъществена.
Уолтър Кърноу рядко се бе заемал за нещо с такова голямо нежелание. Чувстваше истинска жалост към Флойд, но в същото време искаше час по-скоро да облекчи останалите. Собственият му емоционален живот бе широк, ала не и дълбок; никога не залагаше всичко само на една карта. Непрекъснато му повтаряха, че се задоволява с повърхностни отношения и макар никога да не бе съжалявал за това, беше започнал да мисли, че е време да се установи на едно място.
Той пресече контролата на карусела, като отбеляза, че индикаторът за превключване на максимална скорост продължаваше да просветва идиотски. Огромната част от задълженията му включваше да преценява кога може да се пренебрегнат предупрежденията, кога можеш да си свиркаш, като ги видиш, и кога би трябвало да ги третираш като реални сигнали за авария. Ако обръщаше внимание на всички сигнали за бедствие на кораба, никога нямаше да успее да свърши нещо.
Той се носеше по тесния коридор, водещ към гаража, като се засилваше от време на време, когато се удряше случайно в закривената стена на тръбовидния проход. Манометърът му показваше, че от другата страна на херметичната врата има празно пространство, но той си знаеше по-добре; ако показанията бяха верни, нямаше да може да отвори вратата.
Гаражът изглеждаше пуст, тъй като две от трите капсули отдавна бяха излетели. Работеха само няколко сигнални светлини, а на отсрещната стена едната леща от рибешкото око на Хал натрапчиво се взираше в него. Кърноу му помаха с ръка, но не продума. По нареждане на Чандра всички радиовръзки бяха изключени, с изключение на онази, единствената, използвана от самия него.
Флойд седеше в капсулата с гръб към отворения люк, диктуваше бележките си и когато Кърноу се приближи, нарочно вдигайки шум, той бавно се обърна. Известно време двамата се гледаха безмълвно, после Кърноу зловещо обяви:
— Доктор Флойд, нося ви поздравления от обичния ни командир. Тя смята, че е крайно време да се върнете в цивилизования свят.
Флойд изнурено се усмихна, после тихо се засмя.
— Моля те, поздрави я и ти от мен. Съжалявам, че бях необщителен. Ще се срещна с всички на следващото Съвещание-в-Шест-Часа.
Кърноу се отпусна; номерът мина. В себе си той смяташе Флойд за нищожество, което си придава важност, и изпитваше към него толерантното презрение, характерно за практикуващия инженер спрямо теоретиците и бюрократите. Тъй като Флойд бе изтъкнат представител и на двете категории, той представляваше задължителна мишена за твърде особеното понякога чувство за хумор, което Кърноу демонстрираше. Въпреки всичко обаче двамата се уважаваха и се възхищаваха един от друг.
Променяйки с благодарност темата, Кърноу почука с пръсти върху чисто новия капак на люка на „Нина“, пристигнал направо от склада за резервни части и ярко контрастиращ с овехтелия интериор на гаража.
— Кога ли ще я изпратим отново на пътешествие? — попита се той. — И кой ли ще я управлява този път? Имаш ли представа?
— Не. Вашингтон е против. Москва казва да използваме възможността. А Таня иска да почака.
— Ти какво мислиш?
— Съгласен съм с Таня. Не бива да се забъркваме със „Загадка“, докато не сме готови за път. Ако се случи нещо непредвидено, това може леко да изравни шансовете ни.
Кърноу изглеждаше замислен и необикновено нерешителен.