— Какво има? — попита го Флойд, усетил промяната в настроението му.
— Не ме издавай, но Макс си мечтаеше за малка експедиция, извършена само от един човек.
— Мисля, че не е говорил сериозно. Не би посмял, Таня би го оковала във вериги.
— И аз му казах приблизително същото.
— Разочарован съм; мислех, че е малко по-зрял. Вече е на трийсет и две!
— На трийсет и една. Както и да е, аз го придумах да не го прави. Напомних му, че това тук е реалност, а не някаква глупава видеодрама, в която героят се измъква в космоса, без да предупреди другарите си и прави Голямото Разкритие.
Беше ред на Флойд да се почувства неудобно. Та нали и той си бе мислил нещо подобно?
— Сигурен ли си, че няма отново да опита?
— Сигурен съм двеста процента. Спомняш ли си предпазните мерки, които взе с Хал? И аз съм направил нещо с „Нина“. Никой не може да отлети с нея без моето разрешение.
— Въпреки това не вярвам. Сигурен ли си, че Макс не се е шегувал?
— Не притежава толкова остро чувство за хумор. Освен това тогава бе доста нещастен.
— О! Сега разбирам. Трябва да е било, когато се скараха с Женя. Предполагам, че е поискал да й направи впечатление. Но нали се сдобриха?
— Боя се, че си прав — отвърна кисело Кърноу и Флойд не можа да сдържи усмивката си; Кърноу я забеляза, закиска се, а това разсмя Флойд, което пък…
Великолепен пример за вкарване на положителна енергия в електрическа верига. След миг и двамата се смееха като луди.
Кризата бе отминала. И още нещо — бяха направили първата стъпка към истинското приятелство.
И двамата бяха признали слабостите си.
„Дейзи, Дейзи…“
Сферата разум, в която бе обгърнат, включваше диамантената сърцевина на Юпитер. В новите рамки на съзнание той започна да разбира, че всяка страна на заобикалящата го среда се проучваше и анализираше. Събираше се огромно количество данни, но не за да се съхраняват и обработят, а с практическа цел. Разглеждаха се сложни планове, преценяваха се; вземаха се решения, които можеха да повлияят на съдбата на цели светове. Той все още не бе част от процеса; ала щеше да стане.
ВЕЧЕ ЗАПОЧВАШ ДА РАЗБИРАШ.
Това бе първото директно съобщение. Макар да беше доста отдалечено, сякаш се обаждаше глас иззад облаците, то безпогрешно бе предназначено единствено за него и за никой друг. Преди да успее да зададе някой от множеството въпроси, които се блъскаха в главата му, отново усети, че се отдръпват от него и че е съвсем сам.
Но само за миг. Друга мисъл проникна в мозъка му, сега по-отблизо и по-ясно, и за първи път осъзна, че силата, която го контролираше и манипулираше, не бе само една. Той бе включен в йерархия от интелекти, някои бяха твърде близо до собственото му примитивно равнище и му служеха за преводачи. Може би те бяха различни аспекти на едно и също същество.
А беше вероятно това разграничение да не означава абсолютно нищо.
В едно обаче бе сигурен. Използваха го като оръдие, а доброто оръдие трябва да е добре наострено и приспособено. Най-добрите оръдия са онези, които разбират какво вършат.
Започваше да го осъзнава. Понятието бе огромно, грандиозно и той имаше привилегията да бъде част от него, макар да разбираше единствено най-простите му очертания. Нямаше избор, трябваше да се подчинява и все пак това не означаваше, че трябва да приема мълчаливо всяка подробност, без да протестира.
Все още не бе изгубил всички човешки усещания; иначе би бил безполезен. Душата на Дейвид Боумън бе преминала отвъд границите на любовта, ала все още познаваше привързаността към онези, които някога бяха негови колеги.
МНОГО ДОБРЕ бе отговорът на молбата му. Не можеше да каже със сигурност дали тази мисъл съдържа весело съгласие или съвършено безразличие. Ала нямаше никакво съмнение за величествения му авторитет: когато те продължиха, НИКОГА НЕ ТРЯБВА ДА РАЗБЕРАТ, ЧЕ СА МАНИПУЛИРАНИ. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ ЕКСПЕРИМЕНТЪТ ЩЕ Е БЕЗСМИСЛЕН.
Последа тишина и той не пожела да я наруши. Продължаваше да благоговее, бе разтресен до дъното на душата си — сякаш за миг бе дочул ясния Божи глас.
Той се придвижваше вече по своя собствена воля към крайната точка, която сам си бе избрал. Кристалното сърце на Юпитер бе под него; покрай него отминаваха пласт след пласт от хелиеви, водородни и въглеродни съединения. Зърна жестоката битка между нещо като медуза с диаметър петдесет километра и ято въртящи се дискове, които се движеха по-плавно от всичко, което бе виждал в небето на Юпитер. Медузата като че ли се защитаваше с химическо оръжие; от време на време изпускаше силни струи оцветени газове, а дисковете, докоснали се до облаците, се мятаха като пияни, после се спускаха надолу като падащи есенни листа и изчезваха от погледа му. Не поспря да погледа, не разбра резултата от битката; знаеше, че няма никакво значение кой щеше да бъде победител и кой победен.