Както пъстървата прескача водопад, така и той се стрелна за секунди от Юпитер до Йо срещу падащите електрически вериги на енергийния поток. През този ден той бе в покой; само енергията на няколко земни гръмотевични бури се движеше между планетата и спътника. Огромната врата, през която се бе завърнал, продължаваше да плава в този поток и го избутваше встрани, както при самото зареждане на човешкия род.
А там, неимоверно смален на фона на по-развита технология, стоеше корабът, донесъл го на борда си от малкия свят, където се бе родил.
Колко просто — колко сурово! — му изглеждаше всичко сега. Само с един поглед той виждаше неизброимите грешки и абсурди в неговия проект и онези в малко по-новия кораб, с който беше свързан чрез гъвкав херметически тунел.
Трудно му беше да се съсредоточи в шепата единици, населяващи двата кораба; слабо можеше да контактува с меките същества от плът и кръв, носещи се като призраци из металните кабини и коридори. От своя страна те изобщо не осъзнаваха присъствието му и той знаеше, че не бива да им се показва изведнъж.
Но там имаше някой, с когото би могъл да общува с езика на електрическото поле и електрическия ток милиони пъти по-бързо, отколкото с вялите органични мозъци.
Дори да бе способен да презира, към Хал не чувстваше презрение, нищо подобно; тогава той разбра, че компютърът бе избрал онова поведение, което би изглеждало най-логично.
Време беше да поднови разговора, който бе прекъснат сякаш преди секунди.
— Отвори врата на гаража, Хал.
— Съжалявам, Дейв, не мога да го направя.
— Какъв е проблемът, Хал?
— Мисля, че и на теб ти е добре известен, Дейв. Тази мисия е твърде важна за теб, за да застрашаваш успешния й завършек.
— Нямам представа за какво говориш. Отвори вратата.
— Този разговор изчерпа възможностите си. Сбогом, Дейв…
Той зърна тялото на Франк Пуул да се носи към Юпитер, тъй като бе прекъснал безцелната си мисия. Като продължаваше да си припомня как се бе разгневил на самия себе си заради това, че бе забравил скафандъра си, той видя как аварийният изход се отвори, усети гъдела на безвъздушното пространство по кожата си, макар повече да не я притежаваше, почувства как ушите му запукаха и тогава позна, тъй както никой не го бе правил досега, безумната тишина на космоса. Няколко мига, които траеха цяла вечност, той се мъчеше да затвори люка и да задейства процеса за създаване на налягане, като едновременно с това се опитваше да пренебрегне предупредителните симптоми, изливащи се в мозъка му. Навремето, в училищната лаборатория, бе разлял малко етер върху дланта си и бе усетил допира на ледена хладина, докато течността бързо се изпаряваше. Сега очите и устните му си припомниха усещането, когато влагата им изкипяваше в безвъздушното пространство; погледът му се премрежи и той трябваше да премигва непрекъснато, за да предпази очните си ябълки от замръзване.
После — благословено облекчение! — дочу шума на въздуха и усети възвръщането на въздушното налягане, отново можеше да диша и поемаше въздуха на големи, жадни глътки.
— Какво си мислиш, че правиш, Дейв?
Той не отговори, а с мрачна решителност се отправи по тунела, към запечатаното с восък помещение, което съдържаше мозъка на компютъра. Хал бе казал истината: „Този разговор изчерпа възможностите си…“
— Дейв, наистина мисля, че имам право да получа отговор на въпроса си.
— Дейв, виждам, че наистина си разстроен. Съвсем честно, мисля, че трябва спокойно да седнеш, да глътнеш успокояваща таблетка и да премислиш нещата.
— Знам, че напоследък взех много нелогични решения, но мога лично да те уверя, че работата ми ще се нормализира. Продължавам да вярвам в мисията… и искам да ти помогна.
Сега беше в малкото, осветено в червено помещение, с прилежно подредени редици и колони от здрави елементи, приличащи повече на подземния трезор на някоя банка. Той освободи резето от секцията, върху която имаше надпис ОБРАТНО СНАБДЯВАНЕ, и издърпа първия запаметяващ блок. Великолепната сложна триизмерна мрежа, която, макар да можеше да се побере в човешка длан, съдържаше милиони елементи, се понесе из пространството.
— Спри! Ще спреш ли, Дейв…
Той започна да изтръгва, един по един, малките възли върху панела с надпис ЕГО-ПОДСИЛВАНЕ. Блоковете продължаваха да плават наоколо, блъскаха се в стената и рикошираха. След малко няколко от тях вече се носеха из помещението.