— Спри, Дейв… Ще спреш ли, Дейв…
Десетина възли бяха вече изтръгнати, ала благодарение на богатството на проекта — още една черта, копирана от човешкия мозък, компютърът продължаваше да съществува. Той се съсредоточи върху панела АВТО-ИНТЕЛЕКТ…
— Спри, Дейв, страхувам се…
И тук той наистина спря, макар и за миг. Имаше някаква трогателност в тази проста фраза, която докосна сърцето му. Нима бе само илюзия или пък някакъв трик на програмирането му, дали пък не бе нещо, от което Хал наистина се боеше? Ала нямаше никакво време да се впуска във философски подробности.
— Дейв, мозъкът ми работи. Чувствам го. Чувствам го. Мозъкът ми работи. Чувствам го. Чувствам го…
Какво ли означаваше думата „чувствам“ за един компютър? Ето още един хубав въпрос, но едва ли можеше да му се отговори тъкмо сега.
После внезапно темпото в гласа на Хал се промени, той се отдалечи, стана безизразен. Компютърът вече не осъзнаваше присъствието му; бе започнал да се връща към самото начало на своето съществуване.
— Добър ден, господа. Аз съм Хал 9000. Задействаха ме в завода за компютри Хал в Ърбана, Илинойс, на дванайсети януари 1992 година. Инструкторът ми доктор Чандра ме научи да пея. Ако искате, послушайте. Мога да ви изпея една песен… Тя се нарича „Дейзи, Дейзи…“
Гробобната смяна
Флойд не можеше да направи друго, освен да не се пречка много-много на пътя на останалите и дори стана експерт в тази област. Макар да бе пожелал да помогне в шетнята около кораба, той бързо откри, че инженерните задачи са твърде специализирани и сега той се оказа толкова извън границите на астрономическите проучвания, че едва ли можеше да направи нещо, с което да помогне на Василий при наблюденията му. Въпреки това съществуваха безброй дребни работи, които трябваше да се свършат на борда на „Леонов“ и „Дискъвъри“, и той бе радостен, че можеше да освободи някои хора от подобни задължения. Доктор Хейуд Флойд, навремето Председател на Националния съвет по астронавтика и Ректор (в отпуск) на Хавайския университет, се бе превърнал в най-високо платения водопроводчик и специалист по поддръжката в Слънчевата система. Сигурно знаеше повече за странните кътчета и пролуки в двата кораба от който и да е друг; единствените места, които не бе посетил, бяха енергийните модули с опасна радиоактивност и малката кабина на борда на „Леонов“, в която не влизаше никой освен Таня. Флойд се досети, че бе помещението, в което държаха кодовете; по общо споразумение никой никога не споменаваше за съществуването й.
Може би най-важната му функция бе да служи като пазач, докато екипажът спеше между 10 часа вечерта и 6 часа сутринта. На всеки кораб някой непрекъснато бе дежурен, а дежурните се сменяха в отвратително време — в 2 през нощта. Единствено командирът бе освободен от дежурство; бидейки неин заместник (както и съпруг), Василий имаше задължението да изработи разписанието на дежурствата, но той умело бе прехвърлил тази непопулярна работа на Флойд.
— Административна подробност — небрежно обясни той. — Ако можеш, заеми се с това. Ще ти бъда много благодарен. Така ще имам повече време за научните си занимания.
Флойд бе твърде опитен като чиновник, за да бъде хванат по този начин, ако се намираха в нормални условия; ала защитните му способности не действаха достатъчно успешно в средата, в която бе попаднал.
Ето къде беше сега — на борда на „Дискъвъри“ в полунощ — на всеки половин час викаше Макс, който се намираше на борда на „Леонов“, за да се увери, че е буден. Официалното наказание за заспиване по време на дежурство, както твърдеше Уолтър Кърноу, бе изстрелване в открития космос без скафандър; ако това влезеше в сила, дори Таня нямаше да бъде в състояние да направи каквото и да е. Но в космоса възникваха толкова малко на брой истински аварийни случаи, а на борда съществуваха толкова много автоматични инсталации, които да се справят с аварийните положения, че никой не гледаше съвсем сериозно на нощните дежурства.
Тъй като повече не се съжаляваше чак толкова, а и малките часове повече не възбуждаха в душата му изблици на самосъжаление, Флойд използваше дежурствата си ползотворно. Винаги имаше какво да чете (за трети път бе захвърлил „Спомени за изминалите неща“, а „Доктор Живаго“ — за втори), имаше да проучва документация, да пише доклади. А понякога повеждаше стимулиращи разговори с Хал с помощта на клавишите, тъй като компютърът все още бе твърде чувствителен по отношение на различните тембри на човешкия глас. Те обикновено протичаха така:
ХАЛ — това е доктор Флойд.