ДОБЪР ВЕЧЕР, ДОКТОРЕ.
Поемам дежурството в 22:00. Наред ли е всичко?
ВСИЧКО Е НОРМАЛНО, ДОКТОРЕ.
Защо тогава на Панел 5 свети червена лампичка?
КАМЕРАТА НА МОНИТОРА В ГАРАЖА Е ПОВРЕДЕНА. УОЛТЪР МИ НАРЕДИ ДА НЕ Й ОБРЪЩАМ ВНИМАНИЕ. ПО НИКАКЪВ НАЧИН НЕ МОГА ДА Я ЗАГАСЯ. СЪЖАЛЯВАМ.
Няма нищо, Хал. Благодаря ти.
НЯМА ЗАЩО, ДОКТОРЕ.
И така нататък…
Понякога Хал му предлагаше партия шах, очевидно в изпълнение на програмни инструкции, заложени в него преди много години и все още неизтрити. Флойд не приемаше предизвикателството; винаги бе смятал шаха за ужасна загуба на време и дори не бе научил правилата на играта. Хал сякаш не можеше да разбере, че съществуват хора, които не могат, или не искат да играят шах и с оптимизъм продължаваше да опитва.
Ето го пак, помисли си доктор Флойд, когато откъм екранния панел се дочу напевен зов.
ДОКТОР ФЛОЙД?
Какво има, Хал?
СЪОБЩЕНИЕ ЗА ВАС.
Значи не е още едно предизвикателство, помисли си Флойд леко изненадан. Не бе нещо обичайно да използват Хал като момче за предаване на съобщения, макар често да играеше ролята на будилник и на секретар, който напомня какви са задълженията за деня. А понякога служеше за препредавател на малки шеги; почти всеки дежурен през нощните часове се превръщаше в обект на смях с репликата:
БА! ХВАНАХ ЛИ ТЕ, ЧЕ СПИШ?
или пък:
АХА! ЗАСТАЛ ТЕБЯ В КРОВАТИ?
Никой не носеше отговорността за тези лудории, въпреки че най-много подозираха Уолтър Кърноу. Той на своя страна набеждаваше Хал, като пренебрегваше гневните протести на Чандра, че никой компютър не притежава чувство за хумор.
Не би могло да бъде съобщение от Земята — подобни съобщения минаваха през комуникационния център на „Леонов“ и се препредаваха от дежурния, който тъкмо сега бе Макс Брейловски. А който и да го викаше от съседния кораб, щеше да използва интеркома. Странно…
Добре, Хал. Кой се обажда?
НИКАКВА ИДЕНТИФИКАЦИЯ.
Сигурно е шега. Е, такава игра може да се играе от двама.
Добре, какво е съобщението?
СЪОБЩЕНИЕ: ОПАСНО Е ДА ОСТАВАТЕ ТУК. ТРЯБВА ДА СИ ТРЪГНЕТЕ ДО ПЕТНАЙСЕТ, ПОВТАРЯМ, ПЕТНАЙСЕТ ДНИ.
Флойд раздразнено гледаше екрана. Съжали и бе изненадан, че член от екипажа притежава толкова инфантилно чувство за хумор; това дори не бе добра ученическа шега. Но той ще продължи играта, за да разбере кой е инициаторът.
Съвършено невъзможно е. Отговорът за изстрелване няма да се появи още двайсет и шест дни. Не разполагаме с достатъчно гориво за по-ранно тръгване.
Това ще го накара да се замисли, каза си Флойд със задоволство и се облегна назад в очакване на резултата.
ФАКТИТЕ СА МИ ИЗВЕСТНИ. ВЪПРЕКИ ВСИЧКО ТРЯБВА ДА СИ ТРЪГНЕТЕ ДО ПЕТНАЙСЕТ ДНИ.
В противен случай ще бъдем нападнати от малки зелени човечета с три очи. Но по-добре да си поиграя с Хал и да заловя злосторника.
Не мога да приема предупреждението сериозно, докато не знам откъде идва. Кой е записал съобщението?
Всъщност той не очакваше някаква полезна информация. Извършителят щеше да прикрие следите си умело. Ала последното, което Флойд очакваше, бе отговорът, който получи.
ТОВА НЕ Е ЗАПИС.
Значи предаването се осъществяваше в момента. Което означаваше, че е или от самия Хал, или от някой, който се намира на борда на „Леонов“. Нямаше пауза във времето; затова съобщението сигурно идваше оттам.
Кой разговаря с мен?
АЗ БЯХ ДЕЙВИД БОУМЪН.
Флойд се вторачи в екрана и остана така дълго време, преди да предприеме нещо. Шегата, която първо не бе никак забавна, бе отишла твърде далече. Издаваше много лош вкус. Е, трябваше да разбере кой е отсреща. Не мога да приема идентификацията без доказателства.
РАЗБИРАМ. ВАЖНО Е ДА МИ ПОВЯРВАШ. ПОГЛЕДНИ ЗАД СЕБЕ СИ.
Още преди да настъпи зловещата тишина откъм екрана, Флойд бе започнал да се съмнява в хипотезата си. Размяната на реплики бе твърде странна, макар да нямаше нещо определено, което би могъл Да посочи. Но ако бе шега, тя нямаше никакъв смисъл.
Ето сега — той усети тръпки по гърба си. Много бавно — и, разбира се, с нежелание — се обърна с въртящия се стол назад, далеч от клавишите и дисплея на компютъра, към покрития с велтер тесен коридор.
При нулевата гравитация мостикът за наблюдения на „Дискъвъри“ бе винаги прашен, тъй като инсталацията за филтриране на въздуха не бе още задействана напълно. Успоредните лъчи на безсърдечното, ала все още светещо слънце, нахлуващи през огромните стъкла, винаги осветяваха безброй танцуващи прашинки, плаващи на никога неспиращи блуждаещи потоци — постоянен пример за Брауново движение.