Ала сега ставаше нещо странно; сякаш някаква сила командваше частиците прах, водеше ги встрани от някакъв център, като в същото време привличаше на тяхно място други, които се срещаха на повърхността на образуваната сфера от празно пространство. Сферата, около метър в диаметър, затрептя за миг във въздуха като гигантски сапунен мехур, но със зърнеста повърхност, на който му липсваше характерната иридисценция. После сферата се удължи и се превърна в елипсоид, повърхността й се набръчка и образува гънки и извивки.
Без изненада — и почти без да изпитва страх — Флойд осъзна, че гънките приемаха човешки очертания.
Беше виждал подобни фигури, изработени от духачите на стъкло, в музеи и в научни експозиции. Ала този фантом от прах дори не се приближаваше до анатомичната точност; приличаше на примитивна глинена фигура, от онези, които учените откриваха в пещерите, останали от Каменната ера. Единствено главата бе моделирана с известна грижливост; а лицето несъмнено бе това на командира Дейвид Боумън.
От компютърния панел зад Флойд се дочу тихо мърморене. Хал превключваше от визуално към аудиопредаване.
— Здравей, доктор Флойд. Сега вярваш ли ми?
Фигурата не помръдна устни; лицето си оставаше една маска. Но Флойд разпозна гласа и ако бяха останали някакви съмнения в душата му, и те се разсеяха.
— Много ми е трудно, разполагам с малко време. Виждаш ли… разрешиха ми да направя това предупреждение. Остават ви само петнайсет дни.
— Но защо — и какво си ти? Къде беше?
Искаше да му зададе безброй много въпроси — ала призрачната фигура избледняваше, зърнестата му обвивка се разпадаше и отново се превръщаше в съставните частици прах. Флойд се опита да съхрани образа в мозъка си и по-късно да може да убеди сам себе си, че това наистина се бе случило, а не беше сън, както понякога му изглеждаше първата среща с „Т.М.А.-1“.
Колко странно, че именно той от милиардите човешки същества, населявали планетата Земя, имаше привилегията да осъществи не един, а два контакта с друга форма на интелигентност! Защото беше сигурен, че съществото, което се обръщаше към него, бе нещо много повече от Дейвид Боумън.
Ала в същото време бе нещо по-малко. Само очите — кой ги бе нарекъл „Огледало на човешката душа“? — бяха възпроизведени с изключителна точност. Останалите части бяха безизразни, липсваха им подробности. Нямаше и намек от гениталии и полови характеристики; фактически това бе смразяващо показателно за факта колко далеч назад бе оставил Дейвид Боумън човешкото си наследство.
— Сбогом, доктор Флойд. И не забравяй — само петнайсет дни. Повече може и да не бъдем в състояние да общуваме. Но ако всичко върви добре, може да последва още едно съобщение.
Дори след като образът се разпадна и отнесе със себе си надеждата да открие канал към звездите, Флойд не можеше да сдържи усмивката си, колчем си спомнеше за недодяланото клише на Космическата ера. „Ако всичко върви добре“ — колко често бе чувал този израз преди началото на някоя мисия! Дали не означаваше, че и те — които и да бяха — понякога се чувстваха несигурни в изхода на начинанията си? Ако е така, това бе обнадеждаващо. Значи не бяха всесилни. Останалите можеха все още да се надяват и да мечтаят, както и да действат.
Призракът бе изчезнал; само прашинките продължаваха да танцуват пред очите му и отново се превърнаха в безцелно носещи се във въздуха частички.
VI. Разцепване на световете
Призракът в машината
— Съжалявам, Хейуд, но не вярвам в духове. Трябва да има някакво разумно обяснение. Не съществува нищо, което човешкият мозък да не може да си обясни.
— Съгласен съм, Таня. Но нека ти напомня за известната забележка на Халдейн: „Вселената не само е по-странна, отколкото си представяме, тя е по-странна, отколкото можем да си представим.“
— А Халдейн — вмъкна се като пакостливо дете Кърноу — е бил добър комунист.
— Може и така да е, но тази забележка може да бъде използвана, за да се поддържат всякакви мистични глупости. Поведението на Хал трябва да е в резултат на някакво програмиране. Онова… същество, което той е създал, би трябвало да е някакво материално нещо. Не си ли съгласен с мен, Чандра?
Все едно че развя червена кърпа пред очите на бик; Таня бе съвършено неблагоразумна. Ала реакцията на Чандра бе удивително мека, дори за него. Сякаш мисълта му бе заета с нещо друго, като че той сериозно размишляваше върху възможността за повреда в някакъв друг компютър.
— Трябва да е имало външно вмешателство, капитан Орлова. Хал не би могъл да създаде подобна аудио-визуална представа от нищото. Ако доктор Флойд докладва точно, някой е контролирал нещата. При това, разбира се, в реалното време, тъй като в разговора не се е почувствало никакво забавяне.