Не бе лесно да се обясни логиката на оперативния план на Таня на очакващите ги милиарди земни жители — особено на нетърпеливите телевизионни журналисти, които бяха изтощени от показването на едни и същи непроменящи се изгледи от „Големия брат“.
— Изминахте целия този път, изразходвахте огромни средства, за да стоите и да го гледате ли? Защо не направите нещо?
Таня отговаряше по един и същи начин на критиките:
— Ще направя, само да се отвори прозорецът, за да можем да потеглим веднага, ако нещо непредвидено се случи.
Бяха разработени плановете за последното нападение върху „Големия брат“, а те бяха вече съгласувани с Наземната контрола. „Леонов“ трябваше бавно да се приближава, да изследва всички честоти с постепенно нарастваща енергия, като непрекъснато докладва на Земята, всяка секунда. Когато се свържат за последен път, ще трябва да се опитат да доставят образци, чрез сондиране или лазерна спектроскопия; всъщност никой не очакваше успех от подобни начинания, тъй като след десетгодишно проучване „Т.М.А.-1“ се противопоставяше на всички опити да се анализират съставките му. Най-големите усилия на учените в тази посока напомняха опитите на хората от Каменната ера да проникнат през бронираните стени на съвременните банкови подземия с каменни брадви.
Най-накрая ехолоти и друга сеизмична апаратура щяха да бъдат прикрепени към повърхността на „Големия брат“. Бяха доставени огромни количества залепващи се материали и ако те не направеха нищо — е, винаги можеха да използват неколкокилометрово здраво старовремско въже, макар да имаше нещо много комично в идеята да овържеш най-голямата мистерия на Слънчевата система като колет, който ще изпращаш по пощата.
Малките количества експлозиви щяха да бъдат детонирани едва след като „Леонов“ потегли обратно към Земята с надеждата, че ударните вълни, преминаващи през „Големия брат“, щяха да разкрият вътрешната му структура. Последната идея роди множество горещи спорове и сред онези, които се съмняваха, че това би дало изобщо някакви резултати, и сред другите, които се страхуваха, че резултатите биха били твърде сериозни.
Дълго време Флойд се колебаеше между двете гледища; сега вече проблемът изглеждаше съвсем тривиален.
Времето за осъществяване на последен контакт с „Големия брат“ — великият миг, кулминационната точка на експедицията — бе след тайнствения срок. Хейуд Флойд бе убеден, че то принадлежеше на едно бъдеще, което никога нямаше да дойде; ала другите не се съгласяваха с него.
А това бе най-незначителният от проблемите му. Дори да се съгласяха, не можеха да направят нищо.
Уолтър Кърноу бе последният, от когото очакваше да разреши дилемата. Защото Уолтър почти въплъщаваше умния, практичен инженер с блестящи проблясъци на мисълта и технологическа съобразителност. Никой не би могъл да го обвини в гениалност; а понякога, когато трябваше да се види очевидното, ала незабележимото, бе нужен истински гений.
— Да го вземем като чисто интелектуално упражнение — започна той с нехарактерно за него колебание. — Готов съм да бъда прострелян.
— Продължавай — отвърна Флойд. — Вежливо ще те изслушам. Това поне мога да направя — всички бяхте толкова вежливи към мен. Боя се, че всъщност бяхте твърде вежливи.
Кърноу го дари с изкривена усмивка.
— Можеш ли да ги укориш? Ако това те утешава, поне трима гледат на думите ти съвсем сериозно и се чудят какво ще правим.
— И ти ли си сред тях?
— Не; аз седя върху оградата, което никак не е удобно. Но ако си прав — не бих искал да чакам, за да видя какво ще стане. Убеден съм, че на всеки въпрос има отговор, ако го търсиш там, където трябва.
— Радвам се да го чуя. Търсих доста упорито. Вероятно не там, където трябва.
— Може би. Ако искаме да намерим бърз изход — да речем след петнайсет дни, — за да спазим срока, — ще имаме нужда от допълнителна промяна на посоката със скорост трийсет километра в секунда.
— Така го изчислява и Василий. Не съм си правил труда да проверявам, но съм сигурен, че е прав. Та нали той ни докара тук?
— И той би могъл да ни измъкне — ако имахме допълнително гориво.
— А ако имахме лъчев транспортер, щяхме да се върнем на Земята за час.
— Ще се опитам да стъкмя нещо, още щом имам свободна минута. Но междувременно бих искал да отбележа, че разполагаме с неколкостотин тона от възможно най-доброто гориво, което се намира само на няколко метра — в резервоарите на „Дискъвъри“?
— Обмисляли сме въпроса поне десет пъти. По никакъв начин не можем да го прехвърлим на „Леонов“. Нямаме шлангове, нито подходящи помпи. А не можеш да разнасяш течен амоняк в кофи, дори в тази част на Слънчевата система.