Беше изминал всичкия този път, за да работи именно това и все пак Флойд престана да работи с желание. Бе преживял нещо, което не би могъл да сподели с никого — дори с онези, които му вярваха. Макар да изпълняваше отлично задълженията си, през по-голямата част от времето мисълта му отсъстваше.
Таня великолепно го разбираше.
— Все още се надяваш на чудото, което да ме убеди, нали?
— Или да разубеди мен — това също би било приемливо; не обичам несигурността.
— И аз. Но няма да е задълго, и в единия, и в другия смисъл.
Тя бързо погледна към екрана, където цифрата 20 бавно проблясваше. Това бе най-ненужната информация в целия кораб, тъй като всички знаеха наизуст колко дни им оставаха до отварянето на космическия прозорец, когато щяха да потеглят обратно към дома.
А нападението върху „Загадка“ бе вече планирано.
Когато това се случи, Хейуд Флойд за втори път гледаше в противоположната посока. Но вече нямаше значение; дори бдителната камера на монитора показа само слабо трептене между два кадъра.
Той пак бе дежурен на борда на „Дискъвъри“, споделяйки гробовната смяна със Саша, който дежуреше на „Леонов“. Както обикновено през нощта нищо не се случи; автоматичните системи вършеха работата си нормално. Преди година Флойд никога не би повярвал, че един ден ще обикаля в орбита около Юпитер на разстояние неколкостотин хиляди километра и едва ще я поглежда, докато в същото време се опитва, не съвсем успешно, да чете „Кройцеровата соната“ в оригинал. Според Саша това си оставаше най-добрата еротична книга в порядъчната руска художествена литература, но Флойд не бе прочел достатъчно, за да може да я оцени. И нямаше да може да го направи.
В 01:25 часа вниманието му бе привлечено от великолепно, макар и не необикновено, изригване на терминатора на Йо. Огромен облак с формата на чадър се разтвори в космоса и частичките му заваляха като дъжд върху горящата повърхност под него. Флойд бе виждал десетки подобни изригвания, но те продължаваха да го очароват. Невероятно беше, че такъв малък свят би могъл да генерира титаничната енергия.
За да вижда по-добре, той се премести до другия прозорец. А онова, което видя там — по-точно онова, което не видя, — го накара да забрави за Йо и за всичко останало.
Когато се съвзе и се увери, че не страда — пак ли? — от халюцинации, повика другия кораб.
— Добро утро, Уди — прозя се Саша. — Не, не спях. Как я караш със стария Толстой?
— Никак. Погледни навън и ми кажи какво виждаш.
— Нищо необикновено за тази част от космоса. Йо си върши работата. Юпитер. Звезди. О, Господи!
— Благодаря, за доказателството, че съм с всичкия си. По-добре да събудим шкипера.
— Разбира се. И всички останали. Уди, страх ме е.
— Ако не те беше страх, щеше да си пълен глупак. Хайде. Таня? Таня? Тук е Уди. Съжалявам, че те събудих, но твоето чудо стана. „Големия брат“ е изчезнал. Да — изпарил се е. След три милиона години е решил да си тръгне.
— Мисля, че му е известно нещо, което ние не знаем.
През следващите петнайсет минути малка навъсена групичка се събра на кратко съвещание в каюткомпанията, която бе свързана с помещението за наблюдения. Дори онези, които току-що се бяха оттеглили да спят, веднага ококориха очи, замислено отпивайки горещо кафе от колби, без да престават да наблюдават потресаващо непознатата гледка през огромните стъкла на „Леонов“, за да се убедят, че „Големия брат“ наистина бе изчезнал.
— Трябва да му е известно нещо, което ние не знаем.
Тази спонтанно родена от мозъка на Флойд фраза, бе повторена от Саша и сега тихо и злокобно висеше във въздуха. Тези думи събираха в едно онова, което всички си мислеха — дори Таня.
Все още бе рано да изрекат: „Нали ти казвах!“ — нито пък имаше някакво значение дали предупреждението съдържаше някаква истина в себе си. Дори да бе съвършено безопасно да останат, вече нямаше никакъв смисъл. Тъй като нямаше какво да проучват, със същия успех можеха да се приберат у дома, и то колкото е възможно по-бързо. Ала не бе чак толкова просто.
— Хейуд — обади се Таня. — Вече съм готова да приема съобщението, или пък каквото и да е било то, много по-сериозно. Би било глупаво от моя страна да не го направя след всичко, което се случи. Но ако тук ни грози опасност, трябва да претеглим всички рискове. Да свържем „Леонов“ с „Дискъвъри“, да задействаме „Дискъвъри“ с огромен товар встрани от оста, да разединим корабите за броени минути, за да включим двигателите, точно когато трябва; нито един командир с чувство за отговорност няма да се заеме с всичко това, без да разполага с много добри — бих казала неоспорими — причини. Дори сега не разполагам с такива причини. Разполагам единствено с думата на… един призрак. Не е достатъчно доказателство като за пред съда.